Братът на Джани Версаче: В Маями на 15 юли 1997 г. умря и част от мен

Историята на влиятелното италианско семейство, създало една от най-големите модни империи, оживява в автобиографичната книга „Братя“ от Санто Версаче – брат на легендарните дизайнери Джани и Донатела Версаче.

Книгата представя истинската история за таланта и упорития труд на фамилия Версаче и най-вече на двамата братя в нейния център – Джани, дизайнера визионер, и Санто, бизнесмена с предприемачески нюх. Заедно те превръщат модна къща „Версаче“ не просто в разпознаваема марка, а в символ на стил, вкус и изисканост.

От шивашкото ателие на майка им в Калабрия, през първия бутик, до най-лъскавите модни дефилета на Милано, Париж, Ню Йорк – книгата проследява неравния, но и бляскав път до върха на семейство Версаче, завихрило революция в изкуството и бизнеса на модата.

Сред страниците на красивото издание с цветни снимки оживяват светът на високата мода, взаимоотношенията между членовете на семейство Версаче, както и образите на редица звездни личности около него – на съперниците като Джорджо Армани, на любимите рекламни лица като Клаудия Шифър, на знаменитите приятели като лейди Даяна и Елтън Джон и много други.

Санто Версаче осветява и своя болезнен спомен за покушението срещу брат му от 15 юли 1997 г. в Маями. Датата, на която съдбата на семейството се променя с куршума на един сериен убиец. Куршум, който обаче не може да заличи великото наследство и да угаси вдъхновението, завещано от Джани Версаче.

Затрогващ разказ за величието и славата, но и за загубата и болката, книгата на Санто Версаче показва, че големите успехи винаги вървят ръка за ръка с трудностите. Но и че семейството, дори и изтъкано от противоречия, е най-голямата опора. А силата на мечтите – най-голямото вдъхновение.

Свързани статии

Ярки десени и деним с камъни от Versace за есен/зима 2025/2026 (+Снимки)

Из „Братя“ от Санто Версаче

1.

Имам навика да ставам рано сутрин. Веднага се потапям в идния ден. И в този след това. И в този след него. Аз съм човек на настоящето и бъдещето. Винаги съм бил такъв.

Бях послушен като дете, дисциплиниран спортист и съвестен банков служител, това беше първата ми работа. Приемам за свои думите на великия калабрийски писател Корадо Алваро. В един от дневниците си той пише: „Най-сериозното отчаяние, което може да завладее едно общество, е съмнението, че да живееш правилно, е безполезно“.

Всеки е устроен различно, аз съм си такъв. Не заобикалям очарователните капани на носталгията, склонен съм да оставям миналото там, където е, с неговите водовъртежи от грешни или неизречени думи, с неговото наследство от красиви снимки или жестове, будещи съжаление.

И все пак, даже и в моето активно, дори неистово настояще, напук на възрастта ми, спомените от цял един живот понякога се връщат. Хващам се да си мисля какъв щях да бъда, какви щяхме да бъдем всички ние, ако Джани беше още с нас. За необикновените подвизи, които го очакваха, за проектите, които можехме да реализираме заедно, ако куршумът на един сериен убиец не го беше убил.

В Маями на 15 юли 1997 г. умря и част от мен.

Ако превъртя лентата назад в ума си, преживявам всичко наново. Сърцераздирателната болка от загубата на брат ми. Насилието, с което нашето семейство – винаги обединено в обичта и в работата, беше хвърлено в траур. Неизпълнимата празнота, която Джани остави в историята на модата, но преди всичко в живота на много приятели и непознати, известни личности и не чак толкова.

Виждам се как влизам в Миланската катедрала в деня на погребението, 22 юли, определено за шест следобед. Донатела се вкопчва в ръката ми, погледът ѝ е покрит с воал. Вдъхвам си кураж, вдъхвам и на нея. Заобиколени сме от хора, много хора, но в този момент сме безкрайно самотни.

Доколкото знам, няма термин на италиански или на друг език, който да дефинира човек, който губи брат или сестра. Няма еквивалент на „вдовец“ или „сирак“. И все пак това е огромна болка, за която малко се знае. Аз я познавам твърде добре. Колкото и да изглежда абсурдно и почти измислено, два пъти през живота си претърпях този вид загуба. Съдбата многократно ме е правила по-големия брат, по-отговорния, този с глава на раменете, на когото винаги можеш да разчиташ. Когато бях почти на девет, а Джани на седем, почина по-голямата ни сестра Тинуча, галено от Фортуната, която още не беше навършила десет. Тази трагедия шокира родителите ни и травмира нас, малките.

Много обичах Тинуча и имам ясен спомен за двама ни в един специален ден. В Реджо Калабрия наваля много сняг, пейзажът изведнъж беше станал толкова необичаен. Виждам ни отново облечени с палта и ръкавици на терасата вкъщи: хвърляхме снежни топки по улицата. Простото детско щастие.

Когато тя се разболя от перитонит и вдигна висока температура, с Джани ни изпратиха при нашите леля и чичо. Лекарите не можаха да направят нищо и смъртта ѝ помрачи дните ни за дълго време. Неотдавна се бяхме преместили на Виа деи Коретори, по желание на баща ми. По този начин се отдалечихме от доверения ни лекар. Дълго време майка ми се бе вкопчила в тази подробност, убедена, че ако бяхме останали в старата къща, Тинуча можеше да бъде спасена. Винаги плачеше и изпитваше някакъв безсмислен гняв към баща ни.

Цялата тази история ускори трансформацията ми от дете в малък възрастен – така бивах шеговито определян открай време заради характера ми, бях разумен и преждевременно зрял. Когато Тинуча почина, моята съдба на по-голям брат беше предрешена, характерът ми – оформен от болка, която на тази възраст дори не знаех как да измеря.

От онзи момент станах по-големият брат през целия си живот на Джани, а след това и на Донатела, която дойде като благословия две години след смъртта на Тинуча и върна усмивката на лицето на майка ни и всички нас. Вълшебно момиченце, което зае мястото на един ангел, момиченце, което обикнахме веднага и което щеше да стане най-глезената, пазена и обгрижвана сестричка на всички времена.

Сянката на Тинуча преди и тази на Джани след това винаги са ме придружавали, правейки ме може би твърде сериозен, почти груб и праволинеен според много хора. Винаги са казвали за мен, че съм човек на цифрите и бизнеса. Вярно е, но зад скоростта и яснотата на предприемача има, или поне би трябвало да има, представа за света, за етиката и моралните принципи, които да бъдат предадени на общността. Моята отправна точка винаги са били просветените хора като Адриано Оливети1. Мъже, които знаеха как да завладяват, но също така и да дават.

Донякъде повърхностната представа за мен като за човек, който е непреклонен, представата за сила, на която аз самият винаги съм разчитал, се разпадна, когато Джани почина. Възприемането на загубата беше дълго, трудно и интимно пътуване. През двайсет и петте години, изминали от онзи проклет ден, мнозина ме питаха и все още ме питат какво ми липсва от него. Липсват ми гениалността му, неговата усмивка, талантът му, но най-вече обичта му. Времето лечител ми помогна да възприема смъртта му и днес, в най-добрите дни, се чувствам по-силен от преди, сякаш „удвоен“ от постоянното му присъствие в мен.

В деня на прощаването с Джани в катедралата, когато аз и Донатела влязохме в църквата заедно, отвън площадът беше окъпан в лятна светлина. Бяла, ослепителна. Вътре фотографите не спираха да щракат, задържаха се на много лица от кориците, полуприкрити от воали и тъмни очила. Имаше публика, отделена с бариери, която се тълпеше да види пристигащите като на ръба на червен килим: Джорджо Армани, Джанфранко Фере, Карл Лагерфелд, Валентино, Наоми Кембъл, Карла Бруни, Ева Херцигова, семейство Мисони и Каролин Бесет, Франка Соцани и Ана Уинтур. И още: Стинг със съпругата си Труди, Елтън Джон и неговият партньор, днес съпруг, Дейвид Фърниш. До тях седи най-известната знаменитост от онова време: лейди Даяна, придружена от управителката на нашите офиси в Лондон, момиче с дълга червена коса, която върви пред принцесата с малки стъпки в катедралата. В минутите, когато всички заемат местата си и преди месата, отслужена от монсеньор Анджело Майо, се чува странен, нереален шепот. Трудно е за всеки дори да си помисли какво ни е довело тук.

1 Адриано Оливети (1901 – 1960) – италиански инженер, политик и индустриалец. Предприемаческата му дейност е базирана на принципа, че корпоративната печалба трябва да се реинвестира в полза на общността. – Б. пр.

Свързани статии

Донатела Версаче спира да използва кожи в колекциите си

Донатела Версаче – модна икона с буен характер

Донатела Версаче - да продължиш една империя