Стомах за Великден*

В памет на прекрасната г-жа Евгения Генова
и На всички Майки – раждали и нераждали,
чували и нечували,
виждали и невиждали,
чувствали и нечувствали,
но обичащи, обичащи...

“Ако сърцето ми взривят,
Вселената в любов ще се удави.”
Евгения Генова

Ой, моме, моме, хубава моме, слънце-моме, на каките – како, сред жените – жена, силна моме, силна като канарите, като вятъра силна – стихия! Ела, моме, прегърни ме, силата си влей ми, слънце дай ми! В косите ми дай ми слънце, в очите ми дай ми слънце, в миглите ми, в ирисите ми, в зениците ми, моме! Съживи ме, моме, от гроба да стана, слънце да стана, моме, да се протегна и небето да прегърна, молитвата ми да чуе, че искам да живея, моме, жив да съм, жив!, да дишам, да пиша, с твоето слово, моме, аленото, силното, пъстроокото, дишащото, от тежки води донесено, моме, от силни ръце изваяно, с много любов, моме! Със любов и със преданост. Прегърни ме, вятъра си дай ми, моме, горе в Балкана да ме вдигне, насън да стана, на сън!, в дим да се превърна! В дим от пушка гръмнала, дишаща, моме – и тя като тебе, орисница! Ех, моме, сърцето ми припка – вие се. На дим ставам целият! Целият руквам, стичам се. Ех, моме, вода съм, изтичам, вливам се – на притоци и на талази, на морета и на океани. Зова те, моме! Помо-о-о-о-щ! Зова и не чувам, и не виждам, и не чувствам. Листът ти е пред мене – бял и хубав и ми пише, песни ми пише и аз здравея, здравея ... Румен ставам – като ябълка лъскава, алена, от алчни лами донесена, на Коледа пожелана ... По Великден раждана ... Ех, моме, Великден! Чуваш ли сърцето ми как възкръсва, чувстваш ли? От гроба си ставам, и тежки води преплувам, канари преплувам, сила ти нося, сила да ти вдъхна, моме – от моята сила, неписаната – да я опишеш, моме, да я почувстваш ... Да я почувстваш и да я разкажеш – като легенда моме, и като светиня, като светиня, и като морето ... Събуди се, моме, прегърни ме! Стани от съня си и Лазар наречи ме! ... Твоят Лазар. Твоят! ...

Събудих се. Болката ме събуди – алена, тъмна болка, като съсирена кръв боляща, като бръснач режеща, пробождаща. Мама беше до мене – червена и дишаща, като алена стомна натежала, обичаща, притеснена, с потоци в очите. Каза ми – “Маме, ти ще бъдеш!.” И аз станах. Станах – през девет гори донесена, в десетата посадена. Слънчева станах и мама живна. Лъскави очите й – като ябълки, алени, със смях пълни. Викам й: “Мамо, тука съм, прегърни ме, мамо!”
А мама нарежда, тя знае болката – болката на чедото – най-голямата, и потоците рукват, рукват ... Казвам й: “Мамо, водата е! Тя е силата!”
И мама се смее през сълзи и вика: “Почивай сега, почивай! За нищо не мисли, почивай да съмне, за да оздравееш – слънцето да те погали, вятърът да те наплиска!” И аз слушам, слушам ... Слушам и натежавам – като капка, не, като стихия тежка, отпусната, слънчева. Златото на мама, стихията й. Да ми се радва и да ме обича, мамината.
Присадиха ми стомах – нов-новичък, от злато изваян и от златни мисли. Много мислих за него. Нямах си стомах – моят за нищо не ставаше и нищо с него не можех да храносмилам – нито щастие, нито обиди, нито радост, и нито надежда. Тъпчех го до припадък с ужаси и със стенания и той болеше, болеше ... И мама знаеше – тя всичко знаеше и нареждаше: “Ех, чедо, стомах ти трябва на тебе, нов-новичък, от злато изваян, от сълзите ми донесен. Стани, чедо, радвай се, болката на възел завържи и я хвърляй, чедо, хвърляй надалече!”
И чудото стана. Събрахме пари. Пари за стомаха. Много песни пяхме, много слово написахме, много хора лекувахме, много оздравяха. Месията ни помогна. Точно преди Великден. И аз възкръснах от гроба, от гроба си шарения, дървения, ледения. На мама, чедото ... Защото мама вярваше ... И аз вярвах. Ние всичките вярвахме и бяхме планина. Балкана бяхме – силни, чисти, велики. Като Ботев, като Левски, като пастирите. Като пастирите! Цялата ни любов ни помогна и рака преборихме, сиромасите. Видяхме му сметката и той се предаде. Преведе си главата и я отсякохме – на кол я забихме, на Стария бряст окачена. Ех, Балкане, Балкане, добре, че си ти и те има, добре, че е мама – силната! През много земи влачена, от бурите и ураганите, от земетръсите раждана, със слънце златно поливана, садена и присъдявявана. Като стомаха ми силна. Здрава. Добре, че си ти, Балкане!
Не знам как тъй стана, ама разболях се. Залинях. Болест тежка ме пипна, пипна и не пуща. Вика: “Ха, сега да те видим – ти или Аз?” И аз крещях: “Аз, аз, искам да живея, да оздравея, да дишам и пиша, с птиците да се прегръщам, очите си с обич да насищам!”
И болестта се секна. Кръстът я заболя. Болест в болестта. Залиня. Повехна. Гърдите й се разхлопаха. Хлопат, ама не пущат – тежки, тютюневи гърди. С катрани и с олово намазани, болни и мъчителни, кашлящи, на вещица гърдите – черни, ама черни ... Като най-черния мрак. Не гърди, а пепел, въглени. Викам й аз на болестта: “Толкова си грозна, болест, черна си! Виж се, болест, за нищо не ставаш! Искам да те кремирам!”
И тя болестта, като чу, вените й щяха да изскочат, очите й се изцъклиха, не може да диша, не може да пише. Половин човек ви казвам! Половин човек. Викам й: “Ти ще си идеш оттука. Ще се махнеш, чернилко недъгава! Като дим ще се изпариш, като пепел на пушка барутена. Дим да те няма! Тръгвай, мръснице!”
И болестта си отиде от нас. От мене. С оня ръжен в пъкъла я бутнахме и я овъглихме – на сажди да стане, негодницата. На пепел. Болестта стоманената. Аз от нея по-силна съм!
Мама казва – “Що е болест, лекува се, що е здраве, постига се, воля, дъще, да има, волята! ... И вода – в нея е силата! Тя ни е донесла и тя ще ни отведе.”
И аз й викам: “Права си, мамо, умна си ми! Ти знаеш тайната ...” Всички ние знаем тайната. Планината я знае. Дай си ухото и чуй като индианците – влакове идат, идат отдалече, аз се прибирам, прибирам се в Сливен. Ида си! И мама сияе. Чедото й си иде от Оня свят – шарено, писано, като яйце великденско. Иде да я целуне. Възкръснало. С ново стомахче. Ой, милото!...
Не знам този стомах чий е, мой ли е – но от Господа ми е даден и съм доволна. Слуша ме и аз обичам, обичам ... Храносмилам лъчите, храносмилам небето, въздуха храносмилам, храстите, облаците, природата, щастието. Фотосинтеза! Викам й: “Мамо, жива да си, че ме създаде! И мама – вярва ли, вярва. Добре, че е вярата, че ни създаде. Без нея сме скотове – нищо не чуваме, нищо не виждаме. Влачим се. Стенем. Като къщи преведени и прегърбундрени. Като вълци на четири крака. По-зле и от костенурките с къщите – милите, нежните, ящните ...
Викам й: “Мамо, вярата е, тя ни е родила.”
И мама се смее, смее се, та чак се дави от смях – сълзите й потичат, ще наводнят болницата.
Викам й: “Мамо, добре е, че те има! Човек без майка е като кораб без капитан. Без пристан! (Свята е майката! – икона!) Днес го има, а утре не. Обречен на бури и на премеждия. Корабокрушенец. Пази се, мамо! Обичай ме!”
И мама пак нарежда, нарежда ... Защото знае за вечността. Знае болката. Знае началото.
“Къде е началото, мамо?” – питам аз. Къде се крие то? Откъде иде Вселената?
И мама казва – “Почивай, сега, почивай !... Слаба си! Не може всичко да знаеш! Учи се! Пък тя Вселената – Господ я направил, тъй че много да не я познаваме. Като жените. Като майките. Направил я е от кал и от въздух. От жена, и от мъж. От ребро и от кожа. Със стомах.”
И аз й казвам: “Права си мамо, Вселената от стомаха е почнала. От храносмилането. От здравите зъби. От болката. Туй е тя, тайната!”
И майките знаят, те винаги знаят. От тесто са замесени, от вода. И от глина. Крехки и нежни. Те най-много обичат. И гладни за децата си стоят. И плачат, и нареждат, за да изгонят болката. И пак се съвземат. Като Феникс са! Те са началото – майките. В тях е силата. Вечната. Святата.
С мама съборихме канарите. Опожарихме ги. Героини. И ракът си тръгна. Тръгна си на бели корабчета. Като пораженец. Като лъжата. И Господ дойде – бял като вятъра, бял и истинен, бял като изгрева, бял като слънцето. Бял и истинен. Бял като вярата. Бял като реките, като водата бял. Господ за пиене и за храносмилане. Господ е храната. Храната ни. Нашата. Има бяло, и бяло. Има сила, и сила. Има болест, и болест.
Но един е Господ и всички на него се кланяме. И бели, и бели. И черни, и черни. И жълти, и жълти. И червени, и морави. Като мартениците здрави. И обичащи, обичащи ... (И парите чак на Господ се кланят! Силните ...) И Господ ни пази. Бди над нас. Косъм от главите ни да не падне. Майките ни пази, за да сме здрави. Ех, добре, че е Господ! Иначе... Иначе – болката – старата, тежката, черната, червената, сбръчкосаната стафида ... В дън горите да се потули, лицето й бял ден да не види! Вятър да я оседлае, устни да не я целунат! Ние идваме тука, на тоя свят с добро, щастливи да сме, любовта си да вардим, а тя – калпазанката – да ни трови! Ама, ха, хубава работа! Болката. Тя?! По-силна от мене?! От мене или от майка ми? Никога! Я, сега да те видим – ти или аз, аз или ти, болко?! Да те видим кой е по-чепатият?! И болката вика – “Ти, ти!”
Лицето й в ужас светва и се свива, веждите й се бърчат, челото й ... Старицата, милата, жива да я оплачеш! И аз викам: “Аз, болко, аз! Аз, мъко!” И тя си тръгва. Тръгва си с първите славеи. Те я изпратиха. Зачуруликаха. Goodbye! Bye, bye! ... Bye, bye, bye ... Във щъркелов кош я понесоха – там, където е желана. Да си ходи, не я искам, пущината! Като бебе в мрака да плаче, да плаче и да нарежда, тъй както майките – прелестните, от сърма и от злато изтъкани, от обич изваяни. Майките, милите, дето над децата си бдят и знаят, знаят, всичко знаят ... И ни липсват, много ни липсват ...

* Текстът е написан в ритъм. Моля, не пипайте препинателните знаци, предлозите “със” и “във”, и не ги считайте за грешки! В тях е дъхът ми!

* * *

Молитва