За една книга, за трюфелите и за ореховия кекс

Изкусително съчетание от любов, апетитни блюда и ексцентрични персонажи е “Сватовникът от Перигор” от Джулия Стюарт

Без любов ние сме просто сенки.
С минаване на времето съмнителният изглед на селцето Амор сюр Бел се влошаваше. Само преди едно поколение то имаше четири пъти повече население. Оттогава насам единадесет къщи бяха опустели и клекнали на колене в отчаяние.
Не особено впечатляващият вид на селото обаче работеше в негова полза. Защото англичаните, които прииждаха като скакалци, решиха, че мястото е прекалено грозно, за да бъде колонизирано. В резултат на това селцето се радваше на привилегията да бъде единственото място в радиус от километри, населено само с местни жители, чийто брой уточняваше табелата:
“Намалете скоростта! Ние сме само 33-ма!”
И значителна част от тях са самотници. Това забелязва Гийом Ладусет – бръснарят, който е принуден да се откаже от работата си, тъй като напредналата възраст на клиентите му означава, че много от тях вече са плешиви. Той решава да се заеме със сватовничество, защото, въпреки името си, любовта е единственото нещо, което наистина липсва в Амор сюр Бел.
Сватовникът съветва своите клиенти:
- Не всеки се влюбва моментално. Любовта е като доброто касуле, трябват време и постоянство. Някои парченца са вкусни, докато други може да бъдат гранясали и да те стреснат. Може дори да срещнеш някоя изненада като малко зелено копче, но трябва да изядеш цялото блюдо.
Но как той ще накара любовта да се събуди и разцъфти за другите, когато сам не е разрешил проблемите на собственото си неспокойно сърце?
Добре дошли на място някъде, някога – в безвремието, където владеят романтиката, богатите аромати, смехът. Възможно е и на вас да се случи – огледайте се... щастието може би е до вас!

Джулия Стюарт израства в Западен Мидланд, Англия. Изучава френски и испански език и следва журналистика. Няколко години преподава английски във Франция и Испания. Работи като журналист и пише статии за “Индипендънт” и “Индипендънт он Съндей”. През 2007 година се премества със съпруга си, който също е журналист, в Бахрейн, където птиците дишат запъхтяно като кучета и температурата е над 40 градуса. Така поне изпитва носталгия по английския климат...

За кулинарната слава на Перигор
Tuber melanosporum, или както е по-известен – перигорският трюфел. Има и други определения за най-скъпата гъба в света: черни брилянти, “капризният принц”... Както и да го наричате, фактите си остават все така шокиращи: един килограм от тези подземни гъби струват между 800 и 1500 евро!
Славата на трюфелите не е от днес или от вчера. В древността се смята, че се образуват от гръмотевиците, които падат близо до дърветата. Според старинно поверие те узряват при пълнолуние и се появяват на места, обвити в мистика. Гръцкият ботаник Теофраст вярва, че те са “безкоренни растения, произлизащи от есенните бури”, а Плиний Стари ги смята за “земни израстъци, които са чудо на природата”. За гърците и римляните трюфелите са един от най-силните афродизиаци. През Средновековието са обявени за отровни и “демонични”. Въпреки това влиянието на това скромно на вид растение не само не намалява, а се увеличава. Граф Камило Бенсо ди Кавур ги предлагал като дар с цел да разшири политическото си влияние. Композиторът Джоакино Росини ги обявил за “Моцарт измежду гъбите”, а Байрон пазел една в бюрото си, за да “подхранва” вдъхновението си. През XVIII век френският крал Луи XV се опитва да възбуди фаворитката си мадам Помпадур с трюфели, покрити с шоколад, и я обявява за абсолютно фригидна, след като и магическият трюфел не успял да пробуди никакви желания в нея.
Трюфелите са плодовете на подземната гъба hypogenous fungi. Те приемат вода и минерални соли както от корените на дърветата, така и от почвата – това води до специфични вкусове за всеки регион. За разлика от аромата, видът им не е особено атрактивен. Черните трюфели имат кафяв или черен цвят, а белите са кафеникави. Изследвания показват, че съдържат малки количества алкохол. Трюфелите растат под земята, в близост или до корените на дърветата. Черните трюфели могат да бъдат намерени на места като Франция, Испания, Италия и Хърватия. Познавачите обаче смятат, че най-хубави са тези от Перигор (Франция). Те се събират след първите зимни студове – затова са известни също като “черни зимни трюфели”. Белите трюфели са по-редки. Срещат се най-вече в Италия и Северна Хърватия и се събират между късния август и януари. За разлика от черните, те не могат да се отглеждат. Най-ценните бели трюфели са от Пиемонт, Северозападна Италия, особено от града Алба.
Традиционно трюфели се търсят с прасета, понеже ароматът им предизвиква отделянето на феромони, но ловците на трюфели все повече предпочитат тренираните кучета, тъй като не изяждат находките си. Събирането им е трудно и са необходими много години опит. Подготовката на животните е шестмесечна и изисква специални условия и грижи – занятията се водят на разсъмване при голяма влажност на въздуха, температура 10-15 градуса и постоянен умерен вятър. Ето защо цената на учението е доста “солена” – около 5000 евро. Затова цените на трюфелите могат да стигнат космически височини – през 2006 г. купувач от Хонгконг купува 1,2 кг бели трюфели за почти 100 хиляди евро.

Специалитетът на перигорската кухня...
Един от най-популярните и традиционни десерти в югозападната част на Франция е ореховият кекс “Перигор”.

Съставки:
200 г брашно
100 г захар
100 г масло
3 яйца
1 ч. л. сода
200 г почистени и добре стрити орехи
ванилия
сол
форма с диаметър 24-25 см

Приготвяне:
Разтопете маслото на тих огън или в микровълновата печка и го сложете да се охлади. Разбийте яйцата със захарта, докато се получи плътна светла пяна. Добавете разтопеното масло към разбитите яйца и бъркайте с миксер, или на ръка, докато се получи равномерен крем без бучки.
Добавете към брашното солта и содата и пресейте хубаво, а после смесете с натрошените орехи. После на три пъти смесете сухите съставки с яйчения крем. Бъркайте добре, докато се получи тестото.
Сложете го в намазаната предварително с масло и посипана леко с брашно форма. Пече се в загрята фурна около 40-45 минути на 180 градуса.

Джулия Стюарт написва “Сватовникът от Перигор”, след като посещава неколкократно департамента Дордон във Франция. Докато пише книгата, живее три месеца в района, за да я довърши и да добави всички малки и колоритни детайли, които правят “Сватовникът от Перигор” толкова омагьосващо четиво.
Самото селце, Амор сюр Бел, е вдъхновено като образ от селище, близо до Брантом, където Джулия се установява през този период. Разговорите с местните жители за живота във френската провинция й дават възможност да включи в книгата някои абсурдни случки, които карат читателите да останат без дъх от смях. Джулия е била на всички места за срещи, които описва в книгата си. Разглеждала е местния замък, посещавала е пещери, фестивал на цветята, фолклорен фестивал в Окситания и дори фестивал на маймуни. В ресторанта “Truffle Auberge” опитва трюфели за сто евро – най-скъпото ястие, което някога е яла, но самата тя признава, че си е струвало всяко евро.
“Надявам се “Сватовникът от Перигор” да ви отведе в Югозападна Франция, едно от любимите ми места в света. И да ви вдъхнови да го посетите някой ден. А когато стигнете там, не забравяйте да опитате всички видове кексчета и тортички, които ще ви съблазнят в местните сладкарници. Никога не се знае какво ще намерите в някое от тях... Bon voyage!” – Джулия Стюарт

Вярно ли е, че част от сюжета на “Сватовникът от Перигор” се е родил след ваша ваканция в района на Перигор, Франция? Как точно стана?
Тогава имах навика да ходя в Перигор на почивка със своя приятел (сега съпруг), който имаше роднини в този район. В средата на селцето, в което отсядахме, имаше баня с душ, построена преди няколко десетилетия, когато в къщите все още не е имало течаща вода. Жителите са плащали по един франк да я използват и имената им са се записвали в специална счетоводна книга. Прекарах десет седмици в това селце, докато пишех втората част на романа, и посетих всеки ресторант и всяко място, което посещаваха и двойките от книгата. Сутрин ходех в пекарната и наблюдавах пекаря как работи, задавах му всякакви въпроси. Той ми каза, че едно от най-големите затруднения в работата му е, че стои на крак по цял ден, така че включих историята за разширените му вени. Разговарях с много от местните жители и използвах някои от техните истории и спомени. Имаше много забавни разкази – като уринирането в светената вода в църквата, “изглаждането” с ютия на патиците преди готвене и т. н. Удивително е колко смешни и нелепи истории има в действителност в живота на хората по такива места!

До каква степен Амор сюр Бел прилича на истинските френски селца, които сте посещавали?
Амор сюр Бел не съществува, но е смес от селце и град близо до Брантом в Перигор Верт. Идеята за замъка дойде от замъка на Марой сюр Бел, който има не добре реставрирани стъпала, стая с кукли, както и пластмасови цветя. Струва си да го посетите и заради любезния граф, който ще ви разведе наоколо. В града освен това има стар кантар за животни и миден пазар в събота. В повечето случаи просто трябваше да погледна през прозореца си, за да видя невероятни детайли, които включих в разказа си. Хората и досега събират гъби в близката гора, а в аптеките може да намерите карти, които ви обясняват кои гъби са ядивни и кои – отровни.

Работите като журналист от дълги години. Има ли прилика между работата ви като писател и като журналист?
Хубавото на писането на статии е, че след като направиш проучванията си и интервютата с хората, историята ти вече е готова. Всичко, което ти трябва, е да обединиш материала по един смислен и интересен начин. Е, фактите все пак поставят някакви ограничения. Когато пишеш романи, ти сам измисляш всичко, което е много освобождаващо след дългите години работа в журналистиката. Проблемът е обаче, че нямаш никаква рамка, която да ти даде насока, а това е доста плашещо. Просто трябва да се отдадеш на бясно писане и да не поглеждаш назад. Мисля, че е вълнуващо да не знаеш точно какво предстои да се случи с героите ти и какъв ще бъде краят на изречението, което си започнал. Прекрасно е да имаш свободата да избереш за какво да пишеш и как да се изразяваш. Може би затова толкова много журналисти се насочват към писането на романи.

Като чужденка какви бяха предизвикателствата пред вас при описването на живота във френско селце? Все пак, това е друга държава, други обичаи...
Не съм имала притеснения в това отношение, защото познавам района относително добре, а и написах втората част на романа на самото място. Използвах много от това, което бях видяла. Надявам се да съм избегнала тези стереотипи, които се срещат в съвременната литература при описването на френската действителност. Някои стереотипи обаче не са фикция, а реалност. Баретите и до момента са любим аксесоар сред по-възрастното население в тази част на Франция, но знаех, че никой няма да ми повярва, затова го споменах само веднъж. И, разбира се, французите са вманиачени на тема хляб – пекарните са едни от най-посещаваните места, дори и в такива малки селца. И хлябът там наистина мирише различно. Надявам се да го усетите и от страниците на книгата.

На книжния пазар от 22.02.2010 г.
Меки корици, 292 стр.
Корична цена: 10 лв.

* * *

“Пътешествия с леля ми” – Греъм Грийн
Най-вкусните градове по света