Искрица надежда

“Не се заблуждавай, че щом някой се опитва да те утеши, той живее безметежно сред простите и нежни думи, които понякога ти помагат. В живота му има много трудности и тъга, далеч надхвърлящи твоите. Как иначе би намерил подобни думи!?!"
Райнер Мария Рилке

Седя пред компютъра вече половин час и се чудя как да започна. Мислите ми се блъскат в главата и наново ме връщат една година назад във времето, когато живота ми се преобърна в съвсем непредвидена посока. Преживявам пак объркващите чувства на първоначална радост от появата на малкото същество, което живя в мен 9 месеца, огромното отчаяние от последвалата диагноза и невъзможността да приема думите на лекарите за безнадеждността на детето ми и липсата на шанс.
Мислех че няма да ми е трудно да излея всичко това, но явно съм се лъгала. Изключително трудно е да предадеш чувствата си, защото винаги, дори и когато си страхотен писател, описанието на една конкретна история, би могло само приблизително да се доближи до реалната такава.
И все пак ще се опитам...
На първо място искам да благодаря на Господ, че чу молитвите ми, че ми даде Надежда, която да ме води като слънчев лъч, че засили Вярата ми и я превърна в силна и непоколебима увереност в добрия изход. Благодаря и за Любовта, която ми вдъхна – една огромна сила, способна на Чудеса!
Животът ми беше щастлив, мислех се за късметлийка. От 13 г. семейна с две момченца на 12 г и на 8 г. Обичан и обичащ ме съпруг. Когато една сутрин открих двете чертички на теста за бременност, щастието ми беше голямо. Винаги съм искала много деца, но си го представях малко по-далеч във времето. Сега след като вече се беше случило, само можех да се радвам. Единственото, което внасяше смут и недоумение по време на бременността ми, бяха постоянните намеци от роднини и приятели, дори и обиди, като “идиотка”, “луда”, разбирайки, че ще си имаме трето дете. Бременността ми беше нормална, при прегледите и на видеозон не се откриваха никакви проблеми, всичко се развиваше идеално, както ме уверяваше гинекологът.

На 17.05.2003 г. в 12:40, събота, родих един прекрасен син, който кръстихме с царското име Калоян. Толкова желан и толкова обичан... Раждането мина леко и безпроблемно и аз нямах търпение да гушна бебчо и да го закърмя. Когато ми го дадоха, веднага му дадох гърда, но той не искаше да засуче. Помислих си, че като огладнее, ще поиска, защото другите ми двама сина веднага сучеха и нямах проблем. Не можех да се отделя от Калоянчо и цял ден и цяла нощ пробвах да закърмя, но не и не... А той беше отпуснат и само спеше, а от време на време потреперваше... Обърнах внимание на лекарите, че не яде, а те ми казаха, че няма страшно – да продължавам да опитвам. Но аз забелязах, че той въобще не се мъчи дори да захапе – просто не може и не знае как, за това им казах, че според мен няма сукателен рефлекс. Медицинска сестра съм, работила съм в “Дом Майка и дете” и затова мога да преценявам кое е нормално и кое не. Тогава вече те се разтичаха да правят всякакви изследвания – взеха ми бебчо да го хранят със сонда, защото започна да спада на тегло... А за мен и мъжа ми започна един ад. Гледаха бебо на ултразвук и казаха че има две големи кисти в мозъчето и това подтиска сукателен и гълтателен рефлекс, а същевременно бебчето ми започна да прави гърчове, назначиха му противогърчови медикаменти и го сложиха в кувьоз. Ходихме на скенер по спешност и там още повече ни обезвериха. Казаха, че кистите са много и са се образували на място, където няма мозъчно вещество. Не знам как не умрях още тогава?... Не можех да мисля за нищо друго – само Калоянчо ми беше пред очите – мъничък, безпомощен... а толкова красив и оформен – нищо не показва да има проблем. Пък и цялата бременност ме гледаха на ехограф и винаги питах има ли проблеми и доктора ме уверяваше че всичко си е идеално. Питах се какво стана, Господи, и защо така се обърка живота ми – само за един ден. В къщи само като погледнех креватчето и дрешките, започвах да плача. Въобще нямах желание за нищо без моето детенце. С опразването на корема ми, се изпразни и душата ми... нямах сили дори за другите ми две момченца. Въпреки всичко обаче успях да събера сили, благодарение и на всички мами от дир. бг, които ме подкрепяха през цялото време и се молиха заедно с мен. Преведоха Калоян в Педиатрията в София, където беше няколко седмици, съвсем самичък. А мен ме пускаха при него само за около 10 мин два пъти седмично. Накрая лекарите ни казаха, че няма смисъл да го държат повече, защото нищо не могат да направят в този случай. И ни препоръчаха да го дадем в дом, за да не си проваляме живота. Ето това и досега не мога да го разбера. Как хората могат да разсъждават по този начин?! Та това е моето дете, което обичам от мига, в който разбрах, че расте в мен. Никога дори за секунда не съм си помислила да го захвърля в някой дом на произвола на съдбата, само защото не се е родил здрав. Та това не е стока от магазин, за която си имал някакви очаквания, а е излязло друго... и разбирайки това, да я върнеш. Каквото и да се случи с детето ми, колкото и да ми е трудно, аз съм човека, който винаги ще бъде до него и ще се старая да правя живота му по-добър и по-щастлив.

Започнахме да обикаляме всички специалисти-невролози, за които чувахме, но отвсякъде едно и също... никой не ни даде грам надежда... всички твърдо заявиха, че бебчо най-вероятно ще почине до два месеца, а ако случайно оцелее, няма да е пълноценен човек. Към диагнозата му Мултикистична енцефалопатия, бяха прибавени епилепсия-Синдром на Уест, Квадрипареза, Микроцефалия, а също така ми казаха, че не вижда и не чува. Бебчо все пак си дойде у дома. Батковците не можеха да му се нарадват. Започнахме с много бавни стъпки да се учим да яде, да гълта... в началото успяваше да изпие едва 5мл мляко и то за около 30-40мин, но това не ме обезсърчи, а напротив... полека започна да приема повече, докато накрая си изпиваше необходимото количество. И докторите не можеха да повярват. Всеки напредък, който постигахме ставаше след много усилия от моя страна, но и благодарение на борбеността на малкото човече и неговия хъс за живот. Въпреки всички болки, които бе принуден да изживее, въпреки че на моменти живееше почти без въздух, никога не се предаде. Усещах силния му дух в малкото и крехко телце и това още повече ми вдъхваше Вяра, че той ще се справи. Калоянчо приемаше фенобарбитал за гърчовете, които не намаляваха, а точно обратното. На 6 месеца приемаше по 3 таблетки, като и те вече не му действаха. А докторите казаха, че с течение на времето още повече ще се увеличава дозата. Свързах се и с други родители на деца с подобни проблеми, п о цял ден се ровех из интернет и търсех клиники, начини, средства за лечение. Все още вярвах на традиционната медицина и на това, че докторите ще се борят за моя син и ще му помогнат. Но след запознанството ми с няколко семейства, разбрах, че всъщност медицината е безсилна все още пред подобен проблем, не може да го лекува, а само се опитва да поддържа живота по някакъв начин. Не можех да се примиря с това положение. За това и започнах да търся помощ в нетрадиционната медицина. Благодарение на една от майките в дир. бг, открих сегашната лекарка на Калоян, която се занимава изключително само с хомеопатия. Както всяко непознато нещо, хомеопатията предизвика доста въпроси от моя страна, бях предубедена както повечето хора, чували само от тук-от там по малко информация, дори ме беше страх... но като се замислих по-добре “Какво губех всъщност?” – Абсолютно нищо. Можех само да спечеля и да дам шанс на детето си, ако всичко това, което бях чела за хомеопатията е вярно. Струваше ми се прекалено хубаво, но бях длъжна да опитам, защото възможностите на класическата медицина се бяха изчерпали отдавна. Веднага след първия прием на глобулите се забеляза ефект – повишения тонус много намаля, а преди Калоян дори не можеше да диша...
Тази жена ми вдъхна толкова увереност в добрия изход, върна надеждата ми и аз вече бях сигурна, че няма невъзможни неща и ще се справим с всичко. Доктор Костова лекува Калоян с много любов... бях изгубила надежда, че има и такива лекари... бях отчаяна от медицината, от безсилието... бездушието... от безнадеждността... Но ето че Господ чу молитвите ми... много съм благодарна на тази докторка, ... тя лекува със сърцето си, посветила се е на това да помага на хората... Успяхме да спрем фенобарбитала, към който бебчо вече беше привикнал и развиваше абстинентен синдром. Това беше огромна победа. Не приемаше никакви лекарства, а когато се налагаше, беше на хомеопатия. Всеки ден пие коластра и водорасли, които усилват имунитета и организмът успява да се пребори сам с болестите.

В момента моя малък голям Калоян е на 1 г и 8 месеца. Едно красиво слънчево детенце с бъдеще пред себе си и шанс в живота. Гърчовете постепенно отшумяха и в един прекрасен ден просто не се появиха повече. Все още има леко повишен тонус, който е много слабо изразен. Всеки ден, откакто се е родил правим упражнения и масажи с рехабилитатор и той много ги харесва. Опитва се да пълзи, като понякога много добре се справя, крачетата движи свободно (доскоро все още бяха изпънати и твърди), ръчичките също са отпуснати. Седнал много обича, но още не е укрепнал, за да се справя сам и го подпирам. Няма сили, защото е много мъничък, още на кг -70см/5 700кг. Гука ми с най-нежното гласче на света и плаче с много силен глас (а в началото само скимтеше, като котенце). Аз все така си го нося по цял ден близо до сърцето ми, за да може да черпи от моите сили... той се гушка като пиле под крилото на майка си и ако не е в мен ме търси, проплаквайки.. това са все обикновени наглед неща за едно бебе, но при него изобщо не се очакваше да ги прави.... Има 11 зъбчета, чува много добре и вижда и следи с най-красивите големи сини очи. Посветила съм се на бебо за момента и това не ми тежи. Винаги съм се чудила на хората, които ме питат не ми ли е трудно и казват че си опропастявам живота, че на мое място не биха могли да издържат и сигурно биха го оставили в дом. Какво трудно и ненормално може да има в нещо, което е най-естественото на света – една майка да се грижи за детенцето си, още повече и болно, нима ще го захвърлиш и ще си гледаш живота. Какъв живот ще е това? Да! Беше ми много тежко в началото, защото никой не ме подкрепи от близките ми – всички бяха против мен, но това като че ли ми даваше още повече сили. Много странно, колкото повече хора бяха против мен, толкова по-силна и уверена в себе си ставах.. Сестрите и докторите ме гледаха, като някоя луда, която ще направи най-голямата глупост в живота си и питаха “Ама наистина ли ще го взимаш у вас”... Боже Господи! Питах се това реалност ли е, случва ли ми се наистина и къде се намирам... защо съм сама... но слава Богу... успях да преодолея този период... от както съм го родила, не слиза от ръцете ми, ето сега пиша с една ръка, а с другата го държа, не излизам никъде от апартамента... но това изобщо не ми тежи, напротив, аз съм много щастлива с него, дори бих казала, че по-щастлива от сега не съм била никога преди. Разбрах, че човек се нуждае от съвсем малко, за да се чувства добре, радвам се на най-малкото, което бебчо успява да направи, щастлива съм че е тук, до сърцето ми и прогнозите за неговото бъдеще и живот не се сбъдват. А всъщност... Майчината любов е велика сила – сигурна съм в това, както съм сигурна, че той ме усеща и разбира, не спирам да се моля на Господ и много пъти вече имам знаци, че молбите ми са чути. За секунда не съм си позволила да мисля, че детенцето ми няма да се оправи, дори и при най-безнадеждните прогнози, в сърцето си аз някак си знаех, че няма да е така, както казват и ВЯРВАХ, въпреки всичко и всички!

Заредена съм с много сили и оптимизъм и нищо не може да ме накара да се огъна... Имам много Вяра, Надежда и Любов и вече почти не се съмнявам, че ще преодолеем всичко и ще станем още по-силни... Сега разбрах много ясно, че е абсолютно вярно твърдението “Това, което не ни убива, ни прави по-силни!”. Свидетел съм всеки ден на чудото, което се случва с детенцето ми и се радвам да го споделя с вас. Мили хора, силата на майчината любов е безгранична и нищо не може да и попречи!!! Много, много ми се иска да вдъхна вяра и на други майки... винаги има надежда... човек никога не трябва да се предава. И винаги да се вслушва в сърцето си, защото то не лъже! Животът ни поднася понякога доста неприятни изпитания. Много е важно в такъв момент да намериш хора, които те подкрепят безрезервно и да не падаш духом. Дори и след най-черната нощ, винаги изгрява слънце. За човешкия дух няма невъзможни неща, няма непреодолими прегради. Никога, за нищо на света не трябва да се предаваме. Винаги от всяка ситуация има изход…. има и верен път… само трябва да успеем да го видим. Може както някои ми казват, Калоян да е роден под щастлива звезда…. не знам… това само времето ще покаже, но надали това е основното, което го върна към живот и му дава сили да се бори…. Ако бях продължила да се доверявам на Традиционната медицина, сигурна съм, че сега щеше да е съвсем друго дете, ако въобще беше оцелял дотук… казвам го с чиста съвест, защото вече познавам достатъчно родители, които имат деца с подобни проблеми и виждам колко агресивно действа медицината, а това така наречено лечение повече вреди, отколкото помага, за огромно съжаление.

Радвайте се на дечицата си, защото те са най-голямото богатство в този живот. Не се предоверявайте на лекарите, защото и те са хора и правят грешки, а слушайте сърцето си, когато става въпрос за вашата рожба. Защото както е казал Галилео: “Не можеш да научиш човека на нищо. Можеш само да му помогнеш да го открие вътре в себе си." Коя пътека ще изберете, решавате само вие. Важното е да осъзнаем, че никой друг не може да направи това, което самите ние можем да направим за себе си. Другите могат само да ни подкрепят в нашия път към изцелението. Но пътя изминаваме ние.

Благодаря отново на всички майки за подкрепата… вие бяхте първата ми опора. По-късно се научих да откривам подкрепата навсякъде около себе си – в бегла усмивка, в цъфнало цвете, дъждовна капка или красив залез. Защото това, което наистина ме подкрепяше, бе самият Живот, а неговите измерения са необозрими и проявите му – безкрайни. Аз само трябваше да поискам да ги забележа и да вдъхна живот на Искрицата Надежда в мен, която да се разгори, като буен пламък.

Накрая ще завърша с няколко оптимистични думи, написани от Ела Уилър Уилкокс:
“Говори за щастие. Светът е достатъчно тъжен и без твоите неволи. Пътищата не са само неравни и стръмни. Вгледай се и виж къде твоят път е бил чист и гладък и говори за това! Дай отмора на изтерзания слух на Земята, наранен от човешката скръб, недоволство и болка. Говори за вяра. На света му е къде по-леко без твоето изречено невежество и съмнение. Ако вярваш в Бога, или в човека, или в себе си, кажи го. Ако не вярваш, скрий в мълчание своите мисли, докато дойде вярата. Говори за здраве. Непрекъснатото приказване за неизлечими болести е ненужно. Не можеш да зарадваш никого, когато му говориш за болката. Кажи, че си добре и че всичко ти е наред. Бог ще чуе твоите думи и ще ги превърне в истина.”

26.01.2005 г.

Здравейте! Майка и психолог съм и ровейки се по повод на микроцефалията попаднах на тази ваша публикация. Имам огромната молба, ако може да ми изпратите имейла на тази силна жена, за да и пиша и да разбера, как е малкото й момченце!
Написаното от нея е трогателно и в същото време поднесено с лекота, трогва те, но без да те натоварва! Предварително благодаря! На целия ви екип успех и щастливо лято!
Сузана Томова

Коментар: Здравейте, Сузана! Благодаря ви за милите думи. Калоянчо е вече на 4 г. и макар че не може да ходи и говори, е едно прекрасно детенце. Ако искате да ми пишете, мейла ми е daniela34@abv.bg. Всичко добро!
Даниела Лалева, 35 г.