Не мога да заключа щастието в думи

Първата усмивка, бурния смях след това, първите зъбки и неизменното първо боледуване! Мъка! Виждам се как стоя над него и в миг той пребелява и притваря очи, аз го разтрисам и рева, рева, рева. Той отваря очи и... се усмихва!

Първи стъпки и гордостта в очите му, че се е справил сам! Виждам и мъката му, когато се разделяме пред вратата на яслата, чувствам топлата му ръчичка в моята, сините му разплакани очи, които молят, но не укоряват. Чиста мъка, от душа. Гадно ми е, ужасно. А ето и лятото и морето. Лудории без край! Радост! Виждам 1,2,3 духнати свещички...

Лошо ми е. Бременна съм. Теди ще има сестричка! Той я чака. Разпитва. Вечер заспива на рамото ми, а малко по-надолу до сърцето ми спи и другото ми още неродено слънчице.

21.05 – годишнина от сватбата, имения ми ден, а в 02.55 сутринта – най-прекрасния подарък: дъщеря ми Яна, засмяна още от първия си ден!

Уморена съм. Мразя болниците. Яна спи в ръцете ми и диша толкова леко. А под прозореца едно малко момченце вика майка си. Слизам. Треперя от радост. Той тича протегнал ръце. Най-нежната прегръдка. “Обичам те,мамо! Ела си при мен с бебето. Липсваш ми. Мъчно ми е.” Куршум да ме прониже няма да ме заболи така сърцето! А той, малкият ми ангел ми носи даже цветя!

И ето, у дома съм. И те са тук – двете ми слънчица Теди и Яна. Старая се да бъда майка, а те ми помагат с голямата си обич. Баткото скоро ми каза “Обичам теб и сестра ми колкото е голям космосът! А знаеш ли, че той е безкраен, мамо?!” Умничето ми! И аз ви обичам безкрайно, с вас няма тъмнина в живота ми!