То прилича на болест

Когато забременях, изчетох каква ли не литература за гледането на деца, за възпитанието, за храненето. Исках да бъда подготвена, за да бъда добра майка. Дори ходих на курс за подготовка, където ни учиха как се повива кукла. С изключително нетърпение чаках малкото човече – плод на любовта.

Родих трудно – голямо бебе, едно прекрасно розово момиченце. Първата ми реакция беше да си я помилвам. Вълнението ми беше безгранично. Нима това е моето дете, това малко пухкаво вързопче живот! Забравих болката, забравих за себе си, забравих за другите. От този миг майчинската обич така здраво се загнезди в сърцето ми, като хронично заболяване, няма спасение!

Всичко в живота ми се промени – домът ми стана светъл, топъл, уютен, весел. От този миг бях в центъра на вниманието на моето момиченце. Бях неговата сянка, неговата опора, неговата майка... Каква гордост! Каква отговорност!

Когато забременях втория път, всичко се повтори от начало. С второто дете грижите стават двойни, но радостта – безгранична. Моето семейство стана един малък свят, изграден само от обич и може би в това е магията на живота. Връзката помежду ни с всеки изминал ден ставаше все по-здрава и бяхме толкова щастливи заедно.

Децата израснаха пред очите ни. Преминали сме през радостта от първите зъбчета, първите крачки, първите думи... и през много болести, неприятности, страхове – целия дълъг път на израстването. Не е лесно едновременно да бъдеш грижовна майка и да научиш децата да бъдат самостоятелни, да могат самостоятелно да вземат решения, за да се справят по-лесно в живота, дори когато мен ме няма. Колко ли грешки съм допуснала било от инерцията на живота, било от прекалена грижа или строгост.

Не зная дали станах тази майка, която исках да бъда. Зная само, че отгледах хубави деца, честни и добри. Дъщеря ми вече е лекарка и се приготвя да създаде семейство. Синът ми все още следва, но вече е самостоятелен. Все още са покрай мен, но поемат по своя път, за да изградят своя свят от обич. Желая им го от все сърце!