Аз съм вече богата

Затварям очи и се връщам назад в годините. Същият ноемврийски ден – слънчев, но хладен. Преди 4 години. “Честито, имате син! Да ви е жив и здрав!” – чувам гласа на акушерката и ми подава току-що родения ми син. Държа в ръцете си малкото вързопче и се взирам в широко отворените му очички. В сърцето ми бушува ураган от противоречиви чувства: гордост, че вече съм майка, безумно щастие, нежност, любов и мъничко страх – ще се справя ли? Като на филмова лента преминава споменът: така желаните две чертички, критичните първи три месеца, облекчението след това, щастливите мигове, когато си представяхме на кого ли ще прилича нашето бебче – дали ще има русите къдрици на мама или зелените очички на тате, дали ще бъде момче -“принцът” на мама или момиче -“принцесата” на тате… Оставям спомените в миналото – държа в ръцете си отговорът на всички въпроси и сърцето ми прелива от неземно щастие.

Приземявам се след няколко дни вече в къщи: неистов плач, смяна на памперси, хранене, къпане, пране, тревоги, безсъния, умора. От вечер до сутрин и от сутрин до вечер. Но през нощта, капнала от умора, едва държейки очите си отворени, се вглеждам в доволно спящия до мене син и си казвам: Колко хубаво е, че те има! Колко хубаво е да си майка.

“Мамо, аз вече се наспах.”- изтръгва ме от сладкия унес малкото ми момченце. Целувам го за добро утро и отново се унасям. Искам да постоя още малко в ухаещата на бебе стая, да си спомня за радостта от първото гукане и първата усмивка, за тревогата от първите коремни колики и първото запушване на нослето, за първата свещичка, духната с помощта на тати, за втората – духнало я вече само, за третата…

Сега се подготвяме за четвъртата… Поканили сме роднини, приятели и много деца. Като всяка година ще има веселие, игри и много подаръци, ще има всичко онова, което ще направи детето ни щастливо. Но аз исках този ден да е по-специален от другите. Исках да му поднесем най-красивия подарък на света – новината, че ще става батко. От месеци насам това желание се е загнездило дълбоко в сърцето ми и не ме напуска усещането, че част от мене липсва, че я няма онази последна фигурка от пъзела, представляващ нашето семейство, която завършва неговата цялост. Сърцето ми – майчино сърце е толкова голямо и препълнено с любов, която искам да даря на още едно човече. Не искам детето ми да расте само. Искам да има другарче в игрите и верен приятел за цял живот от собствената му кръв и плът. Но колкото повече искам, толкова повече не се получава. Не успяхме да заразим нашия татко с желанието ни, когато заедно учехме стихчетата за “моето сестриче”, когато изпращахме до Дядо Коледа писъмца, в които горещо го молехме вместо играчки да ни донесе истинска кукла. Според него не сме толкова богати, че да си позволим още едно дете.

Гледам бягащите по коридора боси крачета, пълните с ентусиазъм детски очички, нежните ръчички, които ме прегръщат и разбирам, че за мен богатството има други измерения.

Аз съм вече богата с това, което имам, само можехме да го удвоим.