Детето от 3 до 6 години

Афективно развитие

На 3 години Слав е конформист. Той непрекъснато се презастрахова "Така добре ли е?" за голяма изненада на своите родители. Очевидно е излязъл от фазата на противопоставянето. Овладяването на "Не"-то, което съпровожда раждането на представата, бележи според Р. Шпиц /Spitz, 1962/ истинския момент на осъзнаване на себе си и на другия. С това пред Слав се е отворил пътя към социалния свят.

На 4 години той е фантазьор, а умът му е в непосредственото въображение. Когато Слав и мама се гушкат и играят на "мама Зайка" и "зайчето Питър" и в този момент тате влиза в стаята, Слав възкликва: "Ето го мистър Макрегър, мамо, бързо да се скрием!" Четиригодишният Слав е също самохвалко, поради необходимостта да се утвърждава: "Аз съм гордостта на татко", обяснява той на баба си и дядо си. Голям бърборко, той е актьор и публика на собствените си действия и спектакли. С шнолата на мама той играе, като за няколко минути я превръща в кораб, плуващ в развълнувано море, в бариера на прелез на влак и най-сетне във фотоапарат, с който прави снимка на току що събудилата се сестричка. Най-много Слав го вълнува да стане социално същество и многобройните му "защота" и "как" са доказателство за това.

На 5 години той достига фаза на лично и социално равновесие. Вече не се чувства удобно в своя свят на "тук и сега", чиито център е майка му. За него светът се свежда до по-широкия семеен кръг, чиито център е домът му, който го привлича. Използва ограничения кръг на собствените си познания докрай. Когато е необходимо, Слав се обръща към възрастния. Търси удовлетворението от успехите си, от социалното си утвърждаване: "Как трябва да се направи това?" или "Това се прави така, нали, тате?" Неговият свят все още е проникнат от самия него и той не може да го разглежда от гледната точка на другия. Ако на 5 години Слав е по-резервиран и "по-целомъдрен", отколкото на 4 години, то интересът му към произхода на бебетата и почудата му пред половите различия продължават.

Фалическият стадий

Известно е, че З. Фройд, открива съществуването на детската сексуалност, която съществено се различава от тази на възрастния човек, благодарение на клиничната си работа с възрастни и в процеса на тяхната психоанализа. Характерна за детската сексуалност е играта на частичните влечения, съставящи сексуалното влечение, свързани с източниците на телесна възбуда, определени като ерогенни зони и проявяващи се под формата на изолирани поведения, водещи до специфично удоволствие. Съответната ерогенна зона определя и названието на всеки един от психо-сексуалните стадии на развитието /орален, анален, фаличен, латентен и генитален/. Двигателят на това развитие са вътрешните психични конфликти. Чувствата и преживяванията, които ги съпътстват, се изтласкват в несъзнаваното в по-късна възраст /инфантилна амнезия/. Затова възрастният човек не си ги спомня, но те са изиграли предопределяща роля за психичното му структуриране и формирането на личността му.
Според теорията на Фройд за психосексуалното развитие на детето, оралният и аналният стадий, които обикновено се простират през първите 3 години от живота, засягат единствено детето и неговата майка. Разбира се, малкото дете разпознава и изпитва привързаност към баща си, но по своето качество и роля, тя не се различава от привързаността към майката. Според Фройд тази ранна връзка между двама отстъпва място към 3-та година на връзка между трима, свързана с намесата на бащата и по специално с комплекса на Едип.
Между 3-та и 6-та година детето представя типични поведения, свързани именно с психосексуалното му развитие в този период: мастурбиране, ексхибиционизъм и воайорство. То се интересува също от произхода на децата и изработва различни теории за раждането: бебето се ражда от гърдата на майката, от пъпа й или чрез отделяне, след като тя е погълнала специална храна. Концепцията му за сексуалните отношения е садистична.
Представата на момичетата и момчетата в тази възраст е че съществува само един генитален орган – фалосът – откъдето идва и името на този стадий. Както в случая на малкия Ханс /Фройд, 1993/, става ясно, че 3-4 годишното дете разделя света на живи и неживи същества, според това дали имат фалос или не. В представите на детето в тази възраст малката сестричка няма фалос, защото е кастрирана. Разбирането за различието между половете идва по-късно. Момчето не само вярва, че момичето е кастрирано, но се страхува да не му се случи същото, като наказание за неговото желание към майка му. Респективно, момичето вярва, че съвсем несправедливо е лишено от фалос. /Не е рядкост да видим 3-4 годишно момиченце, което се опитва да пишка право като момче/. Кастрационният комплекс отключва комплекса на Едип.

Комплексът на Едип

Малкото момче, което заявява: "Ще се омъжа за мама, когато татко вече няма да го има!" и малкото момиче, което е във възторг да се разхожда само със своя баща, си съперничат с родителя от същия пол /враждебност/, за да се доближат до родителя от срещуположния пол /любов/."
Разрешаването на Едиповия комплекс се състои в отказа от сексуалните и враждебни желания и в идентификацията с родителя от същия пол, взет за модел: Малкото момиче става като своята майка, а малкото момче като своя баща. Детето интегрира своя пол, като възприема поведенията и ценностите на родителя от същия пол. Упадъкът на Едиповия комплекс следователно е свързан с интериоризацията на родителските образи, на изискванията и интересите на родителите, които изграждат Свръх-Аза. Каква е неговата роля? Да контролира влеченията и да оторизира някои поведения на Аза, както да му забранява други.
Съществуват ситуации на обърнат Едип /привличане на родителя от същия пол, съперничество с родителя от противоположния пол/ и обратен Едип /привличане на бащата към дъщерята, на майката към нейния син/, както и Едип, засягащ други лица /по-възрастния брат или сестра, дядото или бабата/.
Интерес представлява обяснението на френския психоаналитик Жак Лакан (Lacan, 1958) Комплекса на Едип, което разкрива ключовата му роля за афективното развитие на детето и психичното му структуриране. Според Лакан третият стадий на огледалото /2-3 години/ съставлява първото време от стадия на Едип. Детето се идентифицира с липсата на майката, т. е. с фалоса: тази идентификация поддържа детето подчинено на своята майка, на нейното желание /областта на въображаемото/. В едно второ време бащата се намесва, за да означи на детето, че то не е въображаемия фалос на майката и че тя няма фалос. Законът на бащата се състои в една символична кастрация: "бащата кастрира детето, разграничавайки го от фалоса и разделяйки го от майката". Третото време от стадия на Едип се състои в идентификацията на детето със Закона, с бащата носител на фалоса. Тогава детето напуска въображаемото и влиза в символичния ред, в реда на езика, в света на културата и цивилизацията: то става субект, който е различен от двата други – от майката и от бащата възпрепятстващ сливането на детето с майката.
Афективността слага своя отпечатък върху цялата личност на детето между 3 и 6 години. В интелектуален план егоцентризмът на неговото мислене и представата, която си изгражда за света, го доказват ясно. На тази възраст детето изразява своя афективен живот най-вече чрез моториката си. Ето защо в психологичното изследване и терапията често се използват рисунки /на човек, на семейство, на дърво и пр./ и играта /с малки персонажи, представляващи различните членове на семейството; с модулите в залата по психомоторика и т. н. Приказките също интересуват живо малкото дете. Според Бруно Бетелхайм вълшебните приказки представят света по същия начин като детето, говорят му за психологични трудности, каквито са неговите /добрата и лошата майка, едиповата ситуация, съперничеството между братята и сестрите/, носят му облекчение и му позволяват да се разбере по-добре. Вълшебната приказка не трябва да бъде обяснявана на детето. Тя поставя екзистенциални проблеми в кратки и точни термини: необходимостта да бъдеш обичан и страха да останеш незабелязан, да си без значение за другия; любовта към живота и за страха от смъртта. Ситуациите, представени във вълшебните приказки, са опростени, а персонажите не са амбивалентни. Те също така предлагат на детето решения, които то може да схване според нивото на своето разбиране. Бетелхайм уточнява: "Ако приемем, че тези истории ни описват реалността, очевидно те са възмутителни, жестоки, садистични и всичко каквото пожелаете. Но възприемани като символи на психологични събития или проблеми, те са напълно верни" /Bettelheim, 1978/.