Моите приятели

Те са малко. И не знаят. Мислят си, че те са останали при мен, че те са избрали мен, истината е, че от хилядите хора, които съм срещнала, съм избрала да обичам точно тях...
Моите приятели!
Нито един от тях не е съвършен..

Моята майка, съквартирантката ми, моите две приятелки, моят най-добър приятел и един мъж. Може би всички, освен майка ми, няма да ми повярват колко много ги обичам и колко значат за мен, но само те могат да ме наранят и само те могат да ме зарадват, защото само тях съм допуснала близо до себе си...

Трябва да сме силни и да отстояваме на бурите в живота, на предизвикателствата, на гонитбата на чувства и емоции. На себе си...
Да избираме между приятелите и враговете, между черното и бялото в пъстроцветната дъга от емоции и листопадни вечери... Толкова много пъти правейки се на силна, съм оставала сама с болката.
Разпръсквайки сълзи, скрита в празната стая съм прикривала чувствата си зад маската на артиста с безброй лица... Дори от тях, моите приятели... Страхувах се. Не исках никой от тях да забележи моята слабост.
Вълните се разбиват в скалите, приличащи на душата ми, чувствата ми, моите емоции.
Умираща и раждаща, намръщена и усмихната, бягаща и търсеща покой, аз имах нужда от тях. Да споделя. Да ме утешат. Да ме прегърнат...

Понякога думите са излишни. А хорските души – те никога няма да се уморят да оставят следи, драскотини или рани върху живота на другите...

Раздраната риза на времето се развява от вятъра в живота ми и търси кръпка за зашиване на чувствата. Какво щях да бъда аз без тях? Какво сме ние без приятелите? Без приятелството? Онова истинското... чистото... Святото...
Изгревите и залезите се докосват на кея и разменят мисли, посоки и пътища . Дълго чакани и засмукали морските капки и лятното слънце... Също като мен... След всеки миг на радост, щастие, след всеки миг на болка или отчаяние, аз бързам да ги споделя с тях... Понякога са нужни само две думи. Понякога само думата „Приятел“ действа успокояващо... Обичам ги! Обичам ги, заради това, че винаги са били до мен. Подкрепяли са ме, насърчавали са ме, утешавали са ме...
Моят най-добър приятел е седял с мен на пейката, когато съм била и глупава, и болна, и грозна, когато обаче съм била чиста и невинна. На него давам тази част от сърцето си, която е детска, която е скрита, която е усмихната.

Моята съквартирантка няма много приятели и за мен е чест, че ме е допуснала близо. Винаги ще помня това.

Моите приятелки никога не са ми обръщали гръб, дори тогава, когато съм постъпвала наивно и неразумно... В моите очи те са повече от истински хора!

Онзи мъж, който 7 години исках и копнеех да имам (но беше невъзможно)... Сега с него преживявам моментите, за които винаги съм мечтала ... Бил е далеч от мен, когато съм се променяла и ме срещна в най-красивата част от моя живот... С него се наслаждавам на живота! На усещанията... На изпепеляващия му чар и горещи нощи, изпълнени с любов и адреналин...

Мама... Моят съдник. Моята най-голяма опора! Какво да добавя... Думите не стигат. Излишни са... На нея се възхищавам!!!

На всички тези хора, които аз безкрайно много обичам, искам да кажа благодаря ви, благодаря от сърце, че ви има, че сте до мен и сте мои приятели!...
Аз искам да се усмихвам с вас, да тичам с вас, да вървим хванати за ръце и да не поглеждаме назад.
Надявам се да сте там, когато си поема дъх и се върна...

* * *

Участва в конкурса Приятел в нужда се познава
Един подарен ден
Атомната бомба и най-добрата ми приятелка Стефи
Рицарят със синия Опел
Моята любима дружка Зюмба
Един човек, който за мен е всичко
Когато всички си тръгват, тя е до мен
С едно име – Александър