Атомната бомба и най-добрата ми приятелка Стефи

Гимназия. Звънци, от които нервно потръпваш и скриваш учебника на коленете си. Огромен син дневник, който наблюдаваш трескаво. Пакетче солети, няколко тетрадки, отдавна счупен химикал с нагризан връх и мръсна гумичка.

Освен всички тези антики в ума ми изниква образът на едно момиче, което правеше часовете по-приятни и кратки. Едно момиче, което буквално ме спасяваше от гладна смърт всяко голямо междучасие. Едно момиче, което ми подаваше намачкани, неразбираеми бележки под чина. Едно момиче, което винаги тихичко ми подшушваше отговорите на трудните въпроси.

Всъщност не беше просто едно момиче – беше най-добрата ми приятелка. Стефи свиреше на китара през междучасията и градеше планове как ще се срещне с Антонио Бандерас. Притежаваше уникалната способност, на която все още се възхищавам и полагам огромни усилия да овладея, а именно – да дреме и да драска на последния лист на тетрадката и в същото време да слуша и запомня всичко, казано през часа.

Една случка се е запечатала в ума ми. Час по история. Аз, права и леко поразтревожена разказвам за Средните векове, когато изведнъж учителят ме прекъсва с въпроса „Какво слага края на Средните векове?“. Паника. Това го няма в учебника. Стеф трескаво прелиства последните уроци и в знак на съпричастност хапе устни. Аз я наблюдавам с крайчеца на окото си, молейки се да намери отговора някъде из пожълтелите страници на стария учебник. Тя тихичко, почти като вентрилог, прошепва „атомната бомба“. Това, естествено, е сламката, а аз удавникът, който смело и на висок глас, с голямо облекчение почти изкрещява ПОМПА. Е, отговорът се оказа парният двигател, но все пак оценката беше отлична. И досега, когато се срещнем, почти винаги си припомняме тази случка и се заливаме от смях.

Стеф ми липсва. Често си пишем и поддържаме връзка, ваканциите непременно си ходим на гости, но вече не е същото. Всеки си има свой, нов живот, с нови хора и тревоги. Но чувството остава и едва ли ще се промени. Онова чувство на съпричастност, на споделеност, онази сигурност, че дори и без думи ще се разберем. Приятелство.

Сега сигурно ни чакат по-големи предизвикателства и по-сериозни битки, от тази с учебника по история. И аз, и тя знаем, че винаги можем да разчитаме една на друга. Всяка от нас е готова да прошепне „атомна бомба“ на другата, когато се наложи.

Сега, когато пиша това се усмихвам и си представям следващата ни среща. Стефи, благодаря ти за всичко и се надявам аз да предизвиквам същата усмивка и мили спомени у теб, както ти у мен!

* * *

Участва в конкурса Приятел в нужда се познава
Един подарен ден
Моята любима дружка Зюмба
Един човек, който за мен е всичко
Когато всички си тръгват, тя е до мен
С едно име – Александър
Моите приятели
Рицарят със синия Опел