Виктор Самуилов: Детските пакости са красиви и не бива да ги наказваме

Срещаме се в уютно кафе в ж.к. „Младост” – аз, Жюстин Томс - основател и дългогодишен главен редактор на Az-jenata.bg и на Az-deteto.bg и поетът Виктор Самуилов. Целта е да му връчим ежегодната награда на детския сайт аз принос за щастливото детство на българските деца. Разбира се, използвах случая да му задам няколко въпроса.

За да го представя накратко, ще кажа, че Виктор Самуилов пише стихове за възрастни и за деца, участва често като жури в конкурси за детско творчество, а негови творби вече са част от читанките.

С какво са по-различни днешните деца?
Детето в онзи вид, в който напуска майчината утроба и се появява на този свят, е едно и също във всички времена. То се ражда, за да открива света, сблъсква се с него с всичките негативи и позитиви от това откривателство. След това идва възпитанието. Разликата между днешните деца и родителите им е в техническите постижения на така наречения прогрес, защото не винаги той е прогрес.

По-трудно ли се пише за деца, отколкото за възрастни?
Ако има разлика, тя е, че за деца се пише по-искрено. Възрастните непрекъснато се послъгваме за това-онова, а детето веднага улавя всеки фалш, нагаждане, неискренност. Всички приказки, че за деца се пише по-трудно отколкото за възрастни, не са верни. За мен е важно в детското творчество да съм разговорен, простичък, ясен и да мога да изразя внушението, идеите, хрумването, което съм имал. Много често стиховете ми са житейски истории, случили се наистина.

Някои от случките се усещат, че са станали в ж.к. „Младост”?
Да, наистина, тук се роди и израстна сина ми. От него тръгнаха моите стихове, съвсем спонтанно, естествено, без да си поставям някаква задача като: „Спирам да пиша за възрастни, ще пиша за деца!” или обратното. Откривах очарованието на детето, което прави пакости, а същевременно не иска това да е пакост. Беля е само за нас, възрастните, затова ние реагираме и налагаме наказание. А детето не винаги има зла умисъл, не винаги е искало да навреди някому. Прави го най-чистосърдечно, от липсата на житейски опит и тъкмо за това белята е красива. Но това го разбираме едва след като ни мине ядът, след като сме го напердашили или сме му се скарали. Точно такива ситуации на виновност и гузност като родител ме накараха да опиша подобни истории.

Вашите стихове са като че ли наръчник за родители. Често се откриваме в тях и се чувстаме гузно виновно като спипани в прегрешение?
Да, ние, възрастните също сме деца и такива си оставаме. Възприемаме фалшив език на общуване с околния свят, но колко често се улавяме, че сме оголени, чисти, позорно почтени спрямо този свят. Това показва, че сме деца наистина. Искаме да направим някоя пакост. Когато играем с децата си, много често на децата играта им омръзва по-бързо, отколкото на нас. Без тези мигове животът е скучен, условен, казионен.

Често Ви канят в страната, за да представяте книгите си. Как протичат срещите с децата?
Децата често ме изненадват приятно, като изнасят срещата вместо мен. Те искат изява, сцена и правят драматизация по някои мои диаложни стихотворения. Самият аз се учудвам на новото звучене, което получават творбите ми. Има деца големи таланти, които изпълняат стиховете ми много по-добре от мен. Това ме изпълва с истинско задоволство, че нещичко все пак съм направил, че някой ми съучаства на това, което съм сътворил, не го е оставило равнодушен. Това е малкият смисъл на моето творчество.

На срещите с деца сигурно Ви задават въпроси, имало ли е такива, които са Ви затрудили?
На последното ми пътуване тази пролет учителката ме представи, след което едно дете от първия ред каза: „Ама на нас ни казаха, че ще видим жив писател!” Попитах го как си представя живия писател, а то отговори, че трябва да е умен и с мустаци. Аз не отговарях на нито едно от двете условия, но въпреки това срещата се получи.

За децата представата за писател е мъртвият творец, който е влязъл в читанките. Живият писател за тях не е автор. Това е много съществено нещо, което трябва да се промени в начина на преподаване на литература в училище. Да обяснят на децата, че писател е онзи, който е написал добри писания, а не този, който е писал нещо, имал е неблагоразумието да умре, да влезе в някакъв учебник и детето по задължение да го учи. Когато за първи път влязох в читанките, изпитах особено чувство, че сега децата насила ще трябва да ме зубрят. Не е приятно това усещане. Оттам се беше наложило мнението за авторите в читанките: „Остави го този. Той е в читанките, той е казионен автор.” Т.е. той е автор, на който един човек с вкус не трябва да обръщат внимание, защото беше ясно по онова време кои автори влизаха в читанките и с каква тематична насоченост бяха приказките, разказите и стиховете. Надявам се нещата днес да са се променили.

Следва продължение.
Втора част от интервюто с Виктор Самуилов: Не говорете на детето с умалителни думи

Снимка: Ивет Лолова

Прочетете още:

• За възпитанието на детето според Махатма Ганди
• Детето ти е страхотно! Ти не ставаш!
• „Всичко започва от детството“ – Стела Даскалова