Светла Енчева казва, че има поне няколко социални идентичности, които ползва за различни случаи. „За Az-jenata.bg нека бъда просто блогър“.
Венцислава Боро казва, че ти си моторът на акцията за събиране на средства за заминаването й, и фактически си била първият човек, подал й ръка.
Ще си позволя да не се съглася напълно с Венцислава. Аз й подхвърлих идеята да замине, но когато тя взе решението, доста се забавих, докато предприема каквото и да е. Лидия Стайкова и Майа Маркова реагираха преди мен и публикуваха в блоговете си информация как да се дарят пари. После се опитах да компенсирам забавянето си с повече активност, разнообразни акции, печатане и рязане на флаери, правене на кукли и т. н. Особено много искам да благодаря на Емилия Миразчийска, която даде идеята за благотворителното четене на „Възможните майки“ и сама предложи цялата печалба от него, както и от продажбата на книгата в определена книжарница, да отидат за Венцислава и дъщеря й Тереза. Изключително благороден жест, като се има предвид, че „Възможните майки“ е първата книга на издателство „Скалино“ и че издателството все още не може да се похвали със стабилна печалба (каквато му пожелавам от сърце).
Какво ти дава доброволният труд и участието в благотворителни каузи? Смяташ ли, че мисленето на българина се променя и вече е по-склонен да се включва в подобни мероприятия?
Хм, 2011 година е обявена за година на доброволчеството, но досега не ми е минавало през ума, че се занимавам с „доброволен труд“. Харесва ми да се боря за разни каузи без да ми се плаща, а само от убеждение, но никога не съм гледала на това като на труд. Доброволния труд интуитивно го свързвам с т. нар. Ленински съботници от времето на тоталитаризма, или със задължението (пак от онзи период) да мажем пода на класната стая с паркетин. Както и с хубави инициативи като боядисване на пейки, садене на дръвчета и т. н., в които, срам-не срам, нямам особен опит. Като се замисля, може би не съм си давала сметка, че се занимавам с „доброволен труд“, защото съм правила неща, които обичам, и с желание...
Що се отнася до участието в благотворителни каузи – не бих могла да отговоря еднозначно. От една страна, благотворителността е хубаво нещо, защото означава, че обществото разчита не само на държавата, а и на собствените си сили, за да помага на другите и да решава определени проблеми. В Америка например, където ролята на държавата е доста по-свита, отколкото в Европа, благотворителността е изключително развита. От друга страна, често пъти, особено в България, благотворителността замества и прикрива огромни проблеми, вместо да ги решава, а гражданският ангажимент се подменя с милост и състрадание. По-лесно е да съжалиш дете, чието изстрадало личице виждаш по телевизията, и да дариш пари за лечението му, отколкото да се опиташ да промениш порочната здравна система в България, която буквално обрича на смърт много деца и възрастни. По-лесно е да дариш на дом за изоставени деца, вместо да се запиташ защо такива институции изобщо съществуват и как живеят децата в тях, както и какво трябва да се направи, за да ги няма.
Не казвам, че не трябва да се дарява за болни деца, за сираци и т. н. Казвам само, че това не решава проблема, въпреки лъжливото усещане, което помощта ни създава. Нека дам друг пример. Преди време имаше инициатива за дарения за чужденците, затворени в „дома“ (концлагер, мен ако питате) за задържане на чужденци в Бусманци. Много мои познати се включиха. Но аз смятам, че основният проблем на затворените чужденци е не колко дрехи имат, а спазването на правата им, които често пъти се нарушават. Центровете за задържане на чужденци са пълни с хора, много от които изобщо не трябва да са там – стояли са повече от максималния срок, или са в процедура на предоставяне на статут, или са непридружени деца и т. н. По данни от ръководството на „дома“ издръжката на един задържан чужденец там е около 1000 лева на месец. И ако при такава субсидия задържаните чужденци страдат от лишения, с даренията си само задълбочаваме проблема и легитимираме произвола на държавата.
Акцията за събирането на семейство Боро също не е еднозначна – трябва да призная това, въпреки че съм ангажирана с нея. Предложих на Венци да съберем пари, защото не можех да гледам как един толкова слънчев човек се съсипва пред очите ми. Красиво е да се подкрепи една истинска любов. От друга страна, проблемът не е, че Венцислава и Джони Боро са бедни. Проблемът е, че българската държава разделя семейства и че още не се е научила да прилага европейското законодателство в тази област. И ако сме помогнали на семейство Боро, това не означава, че няма още много семейства със същия проблем. Ако трябва да бъда честна, не искам Венцислава и Теса да заминават, искам правата им (и на всички семейства като тяхното) да бъдат спазени тук, в България, от нашите институции.
Доколко събитията излизат от фейсбук и се осъществяват реално?
Социалните мрежи са реални. В тях сме с реалните си ценности и мнения и нещата, които споделяме, имат реални последствия. Що се отнася до това, доколко хората, които съобщават, че ще се включат в определено събитие, наистина ще се включат в него – зависи от събитието. Наскоро бях на среща на Фейсбук групата за прогресив рок – дойдоха дори повече членове от първоначално заявилите. Но когато иде реч за социална кауза, обикновено идват пъти по-малко от обещалите.
Социалните мрежи – повече губивреме, клюкарници или полезно място за намиране на хора и споделяне на идеи?
Социалните мрежи не са нищо друго, освен средство за общуване – като телефона, пощата и т. н., с тази разлика, че са изключително удобни за общуване между много хора, което се осъществява изключително бързо. Можем да ползваме телефона, за да водим интересни разговори, да спасим човешки живот, можем да го ползваме и за глупости – да даваме фалшиви сигнали за пожар, например. Така е и със социалните мрежи – дали ще си губим времето в тях, ще клюкарстваме, или ще намираме сродни души и ще разпространяваме идеи, зависи от това, какви хора сме ние.
Правиш кукли и не само. Какво е творчеството за теб?
Ако трябва да се опитам да го кажа кратко – творчеството за мен е способността да се представя реалността в пречупена от автора светлина. Реалността сама по себе си не е изкуство, въображението – също. Изкуството е в срещата между двете. Това разбиране е в основата на интереса ми към фотографията – влече ме не толкова да демонстрирам техника, нито да снимам природни или архитектурни красоти, а да виждам и пресъздавам детайли от света по необичаен начин. Или да показвам човешки лица по такъв начин, който учудва и техните „собственици“.
На куклите не гледам като на сериозно творчество, по-скоро ги правя за разтоварване. Обичам да правя такива кукли, с които самата аз бих си играла. Правя ги шарени и ексцентрични, защото харесвам да виждам по улиците на града нестандартни и цветни хора, които разчупват сивите щампи на всекидневието.
Най-важните качества за жената днес? А за мъжа?
Не деля хората на мъже и жени, нито според сексуалната им ориентация – за мен най-важното в човека е да е човек. Не харесвам половото стереотипизиране и (само)стереотипизиране. Харесвам жени, които не поставят на първо място биологичните си функции, външния си вид или шопинга, както и мъже, които не се притесняват да показват чувства и да се занимават с „женски“ дейности. Наскоро ми се случи да бъда командирована в Пазарджик с двама мъже, които в свободното си време искаха да разглеждат магазини за конфекция. От тях научих и че в козметичните магазини имало паста за зъби – собственият ми опит с козметични магазини е почти нулев. Беше ми много приятно и забавно.
Сподели впечатленията си за книгата „Възможните майки“ – за „разбърканите анонимни“ автори и 2-те тези в нея – да си щастлива като майка и да си щастлива без да си майка.
Хрумването за „разбърканите анонимни“ автори на текстове в сборника „Възможните майки“ изглежда ексцентрично, но аз го намирам за изключително удачно. Така, от една страна, се създава интрига и се привлича интерес, от друга (което е по-важно) – читателят разполага само с гледните точки на различните текстове, без предразсъдъците, свързани с отношението към авторките – дали са известни, или не, дали са симпатични, или антипатични на читателя.
Струва ми се, че в книгата има повече от две тези – в нея са споделени позициите на щастливи майки и щастливи не-майки, нещастни майки и нещастни не-майки, майки и не-майки, които в едни отношения са щастливи, в други – не...
Как си почиваш? Любимото ти място за почивка в София?
Искам да спя повече, но все не успявам. Понякога просто мечтая да се наспя. Като че най-вече си почивам вечер пред компютъра вкъщи, което, осъзнавам, не е особено пълноценна почивка. Обичам и разходките из града, но като че любимото ми място за почивка в София се оказва вкъщи. Когато нямам много време уикендите да си бъда у дома, се чувствам изтощена, въпреки че навън може да съм правила приятни и релаксиращи неща. Ако трябва да спомена любимо място за почивка извън дома – може би Veda House – там мога да прекарам 3-4 часа в сладки разговори, без да мисля за времето.
Изкушена ли си от готвенето? Любима рецепта?
Готвенето за мен е творческа дейност, посредством която също релаксирам. Не готвя всеки ден, а веднъж-два пъти в седмицата, за няколко дена напред. Не обичам да готвя по рецепта, предпочитам импровизациите – в повечето случаи ги докарвам сполучливи.
Ето една бърза и лесна рецепта за калмари: суровите калмари, ако са туби, се режат на кръгчета, ако са пипала – на отделни пипалца. Мариноват се за няколко часа в смес от хубав зехтин за готвене, чесън (може и гранулиран), розмарин (може и сух, но с пресен е по-вкусно), настърган пресен джинджифил. Пекат се на тефлонов (или грил) тиган и на предварително загрят котлон. Трябва им много малко време – за около минута, когато си променят цвета, вече са готови. Може да се разбъркат малко междувременно или да се обърнат, за да са готови и от двете страни. И това е!
Пожелание към читателките ни.
Напоследък обичам да пожелавам споделена любов – това желая на читателките на Az-jenata.bg, а също и на читателите, защото не се съмнявам, че имате и такива. :-).