Ирен Ямами – за българската бродерия, земетресенията и японската кухня

Ирен Ан. Величкова-Ямами е българка, омъжена за японец. Имат две дъщери и два дакела. От 1988 г. живее в Страната на изгряващото слънце. Ирен е инициатор за създаването на „Работилница Седянка“ в най-голямата социална мрежа. От дълги години се занимава с бродерия, води и курсове в Япония. Ето какво още разказа тя за носталгията, кимоната, земетресенията и японската кухня.

Кое Ви беше най-трудното в началото при адаптацията?
Нямах много време за адаптация, тъй като голямата ми дъщеря се появи на бял свят почти веднага. За мен по-скоро адаптацията беше свързана с разграничаване на елементите от две коренно различни култури и тяхното разбиране, защото всичко съвкупно е част от ежедневието. Това неизбежно води и до преоценка на собствения културен заряд, на културата, в която човек се е формирал. Всички положителни или отрицателни елементи и на двете култури изпъкват много графично. Когато човек подхожда с разбиране към дадена ситуация, то няма нужда да прави компромис в една или друга посока.
Освен културната тук съществува и езикова бариера, която в същност идва на първо място и преодоляването й отваря безброй възможности. Трудни ситуации не съм имала, по-скоро бих казала странни, именно поради сравнението на културните различия. Най-яркият пример, който ми идва на ум е реакцията на различните националности след земетресението и цунамито на 11 март 2011 г. В паника и истерия изпаднаха чужденците и то тези, които са от скоро и за малко тук. В същото време всеки един японец или чужденец от дълго в страната изобщо не реагираха видимо. Далеч съм от мисълта да твърдя, че не ме е било страх, но паниката и истерията само увеличават опасността. Самата аз бях учудена от себе си, но явно почти 25 години живот в тази страна си каза думата. Въпреки ежедневните настоявания на роднини и приятели по цял свят нито за миг не си помислих да напусна страната. Това е изключително трудно за обяснение, но е напълно логично според японската логика и абсолютно непонятно за европейската. Ако подобен катаклизъм се случи на друго място, просто не искам да мисля за последствията.

Намерихте ли Вашето място в една страна с толкова различна култура?
Тук искам да направя малко уточнение – в Япония няма емигранти, които по закон не се приемат. Всеки пребиваващ в страната е с редовна виза и валиден паспорт. Може би поради някакво криворазбрано чувство за родолюбие все още съм с българско гражданство, въпреки че Родината прави всичко възможно да ни откаже – мен и много други в моето положение. Човек може да се чувства чужденец и в собствената си Родина.
В Япония самите обществени взаимоотношения и норми са устроени така, че няма място за неуважение, непочтеност или грубост. Всичко е регламентирано, всеки си изпълнява съвестно задълженията, така че всичко върви по ноти. Никой държавен или какъвто и да е служител не си позволява да се държи неуважително, камо ли нагло. Ако не дай си Боже, има оплакване срещу такъв, то той просто остава без работа, едно че е уволнен, второ че никой няма да го приеме на работа.
Бюрокрация има както навсякъде, но всеки служител знае какво е необходимо, за да се издаде даден документ, всичко е написано какво и откъде да се вземе и най-важното – всички държавни услуги се заплащат с таксови марки, за които има автомати, там където са необходими. Държавата не си позволява да изнудва обикновения гражданин в полза на някоя банка.
Корупция също има, но само в определени кръгове и асоциални среди. Никой държавен служител не приема подкуп, не защото не може, а защото е абсурдно за самия него. Залавят ги много бързо и в повечето случаи резултатът е типично японски – завършва със самоубийство, за да се избегне срамът да бъде изправен пред съда – въпрос на ценностна система, морал и приоритети.

Занимавате се с бродерия и явно голямата ви любов са българските шевици.
Бродерията и ръкоделната работа, както и за всяка българка от моето поколение, бих казала че са генетични. Благодарение на майка ми бродирам и ръкоделствам от както се помня. Тъй като тук не е прието омъжените жени да работят, то и имам много повече време и възможности да се занимавам с това. Освен това имам достъп до литература и материали от цял свят.
Както във всички други сфери на живота и традицията, докато ние строяхме социализъм, светът напредна. По цял свят са създадени гилдии, институти и организации, посветили дейността си на издирване, описване, възстановяване и опазване на ръкоделното културно наследство, но не и в България. За да се вземе майсторско свидетелство, от която и да е гилдия в западна Европа, Америка, Япония или другаде, се преминава през такова интензивно обучение и изпити, каквито нашата Задруга на майсторите не само, че не прилага, но и се издават свидетелства на хора без квалификация. Американската гилдия е построена на принципа на Масонската ложа и придобиването на майсторско свидетелство трае години.
Тук в Япония за всички, които изработват традиционни предмети по традиционни методи и с традиционни материали, едно че се водят династично – I, II, III и т. н., съществува още и званието „Живо национално съкровище“. Държавата и културните институции полагат много усилия и средства за подпомагане и поощряване на всички майстори. Да бъдеш ученик на такъв майстор се смята за голямо признание и чест и евентуално приемаш името му и ставаш майстор, чак след като той престане да твори. Всичко традиционно се цени и уважава и това се възпитава от деня на раждането. Именно за това едно кимоно струва няколко милиона йени, докато в същото време нашите невероятни и прекрасни носии, които по нищо не отстъпват на японското кимоно, се продават по сергиите на улицата.

Какво бродирате?
Почти няма ръкоделна техника, която да не мога да изпълнявам. Бодовете са хиляди, някои лесни, други по-трудни. Най-много работя с бродерия и мъниста. Плетките, особено с една кука, остават някак си по на заден план. Имам ателие-училище и за 18 години съм предала уменията си на безброй жени. Имам издадени 4 книги за бродерия в Япония, пет спечелени международни конкурса и съм член на няколко гилдии, свързани с ръкоделна работа.
Смаяна съм и възхитена, че с малкото материали и литература, които има на българския пазар, българките въпреки всичко успяват да сътворят чудеса. Иска ми се тези, от които зависи опазването на традиционните български умения да им обърнат повече внимание и направят наистина нещо сериозно в тази област.

Имат ли японците подобна бродерия? По какво се отличава тяхната?
Има няколко вида японска бродерия – сашико и когин – изпълнявани с памучни конци и така наречената японска бродерия, изпълнявана изцяло с коприна и ламе. Впечатлението ми е, че повече се набляга на тъкачеството и оцветяването на материалите, отколкото на бродерията.

Обичате ли да готвите? Споделете ваша любима рецепта от японската кухня (може и да сте я побългарили).
Готвенето също съм научила от майка ми, за което отново съм й безкрайно благодарна. Както във всичко друго, така и в готвенето, разликите са огромни. Въобще концепцията за готвене е различна и едва ли би могло японско ястие да се побългари. В японската кухня първо място заемат растителните продукти, следвани от морските. Месните и млечни продукти са на края, за което има исторически и религиозни предпоставки.
Нямам любимо японско ястие, но има едно българско ястие, което е любимо на цялото семейство – пълнените чушки.
Една от приложимите в България японски рецепти и може да се каже моя любима е за филе от бяла риба.
4 филета от бяла риба
Соев сос
Захар, вода
В широк тиган се слага 1,5 чаена лъжичка захар; 3 супени лъжици соев сос и се добавя вода докато нивото стане на около 1 см от дъното на тигана; подгрява се леко за да се стопи захарта и се добавят добре измитите рибни филета. Вари се без похлупак по 3-4 мин от двете страни. Филетата се сервират без соса и с подходяща гарнитура. Да ви е сладко!

Какво Ви даде Япония, а какво Ви отне?
Япония ми е дала много, но не бих казала, че ми е отнела нещо. Ще бъде невярно да твърдя, че не изпитвам носталгия, но носталгия по-скоро по времето и хората, които не са вече между нас. Носталгия, която ще ме съпътства цял живот, където и да съм. Семейството и домът ми са тук, животът ми е устроен тук, държавата или фирмата, в която работи съпругът ми осигуряват спокойно ежедневие, здравни и пенсионни осигуровки. Колкото до природните бедствия, както се вижда никой никъде не е застрахован срещу тях. Според мен човек може да живее навсякъде, където се чувства на мястото си. Светът е голям и има място за всички, за да живеем човешки.

Снимката е правена в Германия във фирмата Вилер Гоблен с вече покойния мистър Бек, собственик, и с дъщеря й.

Фотопоглед с бродериите на Ирен Ямами.

Прочетете още:

• Кимоно срещу българска носия или защо традициите ни отмират
• Български подаръци от коледната седянка
• Петел върху ризата – значи си готова да имаш деца
• Да бъдем модерни с традиционни български бижута и дрехи