(Позицията на живеещия във Великобритания писател и публицист Мартин Ралчевски относно предложението за въвеждане на вероучение в училищата)
За никого не е тайна, че ние българите сме разделен народ.
Не е необходимо човек да е добре запознат с историята за да знае това. Нужно е да е поне на 25 години и само да има добри спомени.
Защо казвам това? Защото след 1990 г., когато комунистическият режим в страната бе преустановен се стигна открито до нещо невиждано до тогава – огромно по размери разделение на народа на седесари и комунисти. Хората се обединяваха, сприятеляваха, дори създаваха семейства само затова, че тогава имаха еднакви политически възгледи. После дойде разочарованието. Народът се обезвери, защото надеждите му не бяха оправдани нито от новите комунисти, нито от демократите. Не мина много време обаче и от Мадрид се завърна царят. Неговото намерение беше да обедини нацията, но на практика, без да го желае, я раздели отново; този път на монархисти и републиканци. Всички знаем през какъв цирк преминахме и как свърши всичко. Малко по-късно на първия ред на политическата сцена застана Бойко Борисов. Съответно в момента нацията отново е разделена на негови поддръжници и противници.
Оказва се, че разделението е присъща народностна черта, и че доста ни бива в това да се противопоставяме едни на други. Готови сме само да ни се подхвърли някоя нова идея и веднага всички настръхваме.
Нещо подобно се случи неотдавна и по повод повдигането на позабравения въпрос от страна на Светия синод за въвеждането на вероучение в училищата.
Тук обаче има нещо по-различно от политическите разделения, за които стана дума по-горе. И това е така, защото политиката винаги се изменя. Не е така обаче с вярата. Вярата дава на човека цел и смисъл. Тя го кара да обича, да е честен, да си плаща данъците, да не наранява другите и, може би най-важното, – да не се отчайва! Защо тогава, вече повече от 20 години откакто комунизмът си отиде, тя не може да се завърне в училищата? През цялата българска история нашите деца са учени на вероучение. Но днес ситуацията е различна. На практика се е получило така, че българинът е преобразен. От християнин – в нихилист. И колкото и да не ни се вярва май тези атеистически 45 години (1944 – 1989) се оказаха толкова пагубни, че наистина успяха да изгонят Христос от нас завинаги? Може би някои от вас няма да се съгласят с това и ще възразят, че причината е друга, че просто ние днес сме по-независими от нашите предци. Апропо – и по-свободни от тях. Но дали наистина е така и какво всъщност е свободата? Имам чувството, че напоследък с това понятие се спекулира от всички властимащи. Даниел Вълчев – бившият министър на образованието беше много против въвеждането на християнската религия в училищата като изтъкваше аргумента, че тя би могла да стане повод за разделение. Настоящият министър на образованието, Сергей Игнатов, пък смята, че този въпрос трябва да премине през всенародно обсъждане. „Когато има истинско съгласие, правителството ще защити обществения интерес“, отбеляза той. „И понеже към момента, тези които желаят българските деца да учат религия са само някъде около 20 – 21% предложението на Синода, по обясними причини, няма как да се приеме“.
В едно отношение Г-н Игнатов е прав – ако народът не иска нещо, то няма как да се случи! А нашият народ е „мъдър“ народ. Българинът е изявен индивидуалист! Той е единак и смел човек! Той не се страхува от насилието и престъпността, които вилнеят на улицата, нито пък от наркотиците, които се продават почти навсякъде; а порнографията, алкохолизмът и саморазправата, според него, са дори полезни неща. Освен, че е интелигентен българинът е и хуманен човек, затова той не е против абортите, а също така е съгласен и с браковете между хомосексуалистите. И това е така защото по природа той е всезнаещ. Или по-точно казано – по природа той е атеист! Но все пак има едно нещо, което все пак го плаши и той на някакво ниво винаги се е страхувал от него. Колкото и парадоксално да звучи, това е протегнатата ръка на кроткия Христос. Този Христос, Който стои (според Откровението), отвън в дъжда и чука на нашата врата, но отвътре никой не Му отваря, защото освен безусловната Си любов, Той носи със себе си нещо друго. Носи и забрани: „Не кради“, „Не убивай“, „Не завиждай“..., а това са повели, от които българинът не се нуждае.
Дали наистина нямаме нужда от Христос?
Като малка държава ние винаги сме били склонни да се сравняваме с другите народи, обикновено тези, които са по-напредналите от нас, за да сверим, така да се каже, часовниците си. Аз смятам, че в това няма нищо лошо. Затова нека да видим какво сочи статистиката:
Гърция – задължително изучаване на християнска религия. Австрия – задължително изучаване! Малта – задължително изучаване! Румъния – задължително изучаване! Германия – задължително изучаване! Италия – задължително изучаване! Испания – задължително изучаване! Ирландия – задължително изучаване! Лихтенщайн – задължително изучаване! Норвегия – задължително изучаване! Швеция – задължително изучаване! Шотландия – задължително изучаване! Дания – задължително изучаване! Финландия – задължително изучаване на един от предметите „Религия“ или „Етика“ по избор! Словакия – задължително изучаване на един от предметите „Религия“ или „Етика“! Полша – задължително изучаване на един от предметите „Религия“ или „Етика“! Литва – задължително изучаване на един от предметите „Религия“ или „Етика“! (Данните са взети от информационната мрежа за образование в Европа – EURODICE от 11.10.2010).
Видно е, че по-силните икономически и успели народи са допуснали Христос до техните деца. Те са разбрали, че Той не може да им бъде враг, а само Приятел. Как мислите – те по-недемократични ли са от нас? Едва ли! За да го въведат в религията в училищата си те са умували дълго и са преминали през труден и неравен път. Така, че няма да е лошо да се поучим от опита им. Но не само заради техния опит ще е добре да допуснем изучаването на християнството, но и заради паметта на предците ни! Защото в нашата история (от цар Борис I, 865 г., до средата на миналия век, 1945 г.) българските деца винаги са били учени на християнската вяра. Смятам, че не е необходимо да посочвам имената на опазилите народната ни памет велики българи, които до един са били вярващи християни. Те са стотици. И все пак ще си позволя да спомена само четирима от тях – Паисий Хилендарски, свети Иван Рилски, патриарх Евтимий Търновски и апостолът на свободата Васил Левски (дякон Игнатий)! Всички те са вярвали дълбоко в Божият Син, чели са Евангелието ежедневно и с особена любов и във всеки един момент са били готови да умрат заради вярата си.
Къде стоим ние днес? Имаме ли изобщо нещо общо с тези велики мъже? Понякога въпросите не настояват за отговор. Причината за това се корени в народностния прагматизъм. Като прагматици ние не познаваме Христос. За нас Той е някаква далечна химера, която не разбираме. Нещо отвлечено и неясно. Нещо наивно, детско, дори митологично. Е, как тогава може да допуснем подобен мит да „мъти“ главите на децата ни? Редно ли е това? Всеки трябва да си вярва в каквото сам си реши. И прочее, и прочее. Имаме десетки, кое от кое, по-демократични извинения за богоборската си позиция. И всичко това е, защото искаме да живеем без Авторитет. Без памет. Без истинска цел. Мислим си, че ние не се молим, но всъщност вкупом тихо мълвим: „Иди си Господи, нямаме нужда от Теб“. А в отговор на това наше прошение Христос благо отвръща: „Ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата ще влезна при него и ще вечерям с него и той с Мене“.
Той не спира да ни зове. Не спира и да ни напомня, че е благ и човеколюбец. Но на този етап едва 20% от българите са готови да открехнат сърцата си за Него. И именно тези 20%, между които съм и аз, изпълнени с болка, тихо шептят в навечерието на Светлия празник: Коледа е, но Божият Син все още няма място в българското училище. Весела Коледа!
Мартин Ралчевски, 21/11/2010
Ексмът, Англия
Мартин Ралчевски има издадени три романа: „Безкрайна нощ“, „Горски дух“ и „Полубогиня“, които Kafene.bg представи скоро след тяхното излизане. А в момента пише четвъртия си роман: „30 Паунда“. (бел. ред.)