Майчин дом - мизерия и професионализъм

Имах пребиваване в болница – именно Майчин дом, София – високата сграда на ул. “Здраве”, място, което доста жени познават отблизо.

Леле каква мизерия – потрес!

Сцена 1: най-отдолу, в мазето е гардеробната, в дъното – за да се стигне се минава през целия дълъг коридор, от двете му страни – зелени метални шкафчета, с катинари, различни, с надписи някои, от време на време разпечатани стрелки на лист А4 “Гардероб”; там стои една жена, типична, възпълничка, сигурно млада, в стаичката има черно-бяло телевизорче (отдавна не бях виждала такова), легло, зад завеса – закачалки за дрехите, и най-важното – бюро, да, тя стои зад бюро, пепелник, семки; през отдавна немития малък прозорец дневната светлина едвам се промъква; тя пише бележка отегчено, взима и връща дрехи; доволно открива, че някой й е пъхнал в джоба на престилката мандарина и това я кара да възкликне на глас и да се усмихне; работи тя тук, в това мизерно мазе на болницата, т. е. стои 8 часа на ден.

Сцена 2: стая, болнична стая, стая, в която лежат бременни жени, за трима души, с голям прозорец и мивка; дограмата е стара, направо си нахлува студ; подът, макар да се предполага че е мит поне два пъти на ден – не изглежда именно така; има кошче за боклук; чаршафите са сравнително нови – на едри цветя; жената, която чисти се нарича санитарка; има ръкавици за еднократна употреба; едра е, сигурно е млада, с червило и грим, червена дълга коса – напомня за красавица от сериал; мие пода вяло, прехвърля боклука от кошчето в плик, после затваря вратата.

Сцена 3: тоалетната на етажа – отблъскваща от пръв поглед, оказва се че вратата не се затваря и добре че е така – няма крушка; в банята кранчето не може да се затегне до край и непрестанно капе обилно (долу в мазето има стая, на която пише “ВиК” и човекът вътре си има също черно бял телевизор и легълце, от което го гледа); всички тоалетни тук са в подобно окаяно състояние.

И все пак: на фона на тази мизерия хората, да кажем голяма част от тях, хората, които работят на това място, са си професионалисти, разбират си от професията и надявам се и да не им се плаща (извън тезгяха) си я вършат както трябва, и слава богу!

И все пак – да не му се налага на човек!

Коментар: Прочетох мнението във връзка с Националния институт по акушерство и гинекология София. Там родих през 1986 и 1988 година двете си дъщери чрез цезарово сечение.

Явно нищо не се е променило, освен персоналът. Спомням си как през януари на 1986та вятъра свистеше през неуплътнената алуминиева дограма, така, че не можехме да спим от страх и студ. А тогава беше ЗАБРАНЕНО да носим каквото и да било освен леките летни тънки нощници от болницата. Мазето, където правят “тоалета” преди да ни качат в отделението, с чувството, че съм като нарязана кисела краставичка. Кървяща и пареща от йода. Лекия тоалет, който след операцията ни правеха. С един памук на дълги ножици и с чайник. Мизерия.

Същото изпълнение се повтори и през 1988. НО! Благодаря на докторите в НИАГ! Те бяха превъзходни! Бог да ги благослови и да им помага, както и те ни помагат на нас, жените и майките! ЗА късмет видях и друг начин на раждане.

През 2004та родих пак чрез секцио в Антверпен. Там ме накараха да се почувствам горда, че съм майка, че съм жена. Нямам думи за атмосферата, стаите, обноските... Докато не се промени начинът на мислене и манталитетът на българина, нищо няма да се промени!
Диди Петерс, 41 г.