Убийството на българския език

За много от водещите на радиопредавания, особено на държавно-правителственото ни радио всичко е “арт” като съществително и като прилагателно. Няма “изкуство”, няма “художествен”. Хората на изкуството са, разбира се, само “артисти”, дори и такива които са единствено художници. По-незнаещите в такива случаи предполагат, че става дума всъщност за актьори, а не за скулптори, живописци, графици или други рисувачи и приложници. Алисия и други нейни попфолкколежки са титулувани като “фолкикони”. Някой да е виждал хора да се кръстят пред образа на Алисия или пък да й палят свещи (да не й е уроки!). Всеки филм или музикален хит е “култов”, култови са и всякакви актьори, актьорчета имащи още жълто около устата, режисьори и знайни и незнайни поп-певци (да не говорим за чалга-звездите). Всеки голям футболист или сегашен треньор е “легенда” и “легендарен”, чуваме редовно за няколко сини, червени или пембени легенди в българския футбол и други популярни спортове. Само дето никой още не е чувал да се разказват легенди за тях.

Фирмите масово се кръщават с имена само на английски, нищо че пазарът им често е ограничен само до родния. Световно и национално неизвестни фирми носят гръмки, често мегаломански имена като правилото е единствено в тях да няма нищо, което макар и слабо да напомня на българско. Когато се цитират интернетадреси или други заглавия, дори и българските думи в тях се произнасят с английски акцент, доколкото говорителите си мислят, че го владеят. Даже името на България в такива случаи се произнася като “Бългерия” и дори пази боже! като “Бългейрия”, което е грешно, но не защото навява асоциации с “гей”.

В спортната журналистика например е наложен един професионален жаргон, който изисква “комплексни” познания по езици като италиански да речем – иначе откъде средностатистическият запалянко ще знае, че “росонерите” (Милан) означава “червено-черните”, “бианконерите” (Ювентус) – “бялочерните”, а пък “адзурите” (Италия) и “плавите” (навремето Югославия) са всъщност “сините”.

За замяната на кирилицата с някаква слабограмотна латиница в интернетфорумите, и за неграмотния правопис и език в тях, изглежда вече няма смисъл да говорим. Дори се чуват предложения да се допусне алтернативен правопис при контролните работи на учениците, те да използват знаците с които са свикнали в интернет – 4 вместо буквата Ч, 6 вместо буквата Ш и други такива глупости, понеже така било решен проблема (на непознаващите правописа ученици) отскоро в Австралия. По такъв начин обаче може само да се прикрие неграмотността, непознаването на родния език, неговия богат речник и правопис, пропускаме такава незначителна подробност като пунктуацията. Вече дори не е учудващо, че има твърде много хора, които продължават упорито да пишат на латиница в чисто български интернет форуми, където от години е решен проблема с разчитането на кирилицата, просто защото вече са свикнали да пишат на латиница. А някои дори твърдят, че интернет средата просто предразполагала да пишат на латиница, кирилицата там стояла не на място. Очаквам в скоро време да заявят, че и българският език, дори осакатяван на латиница, няма място в интернет пространството. Какво ли казват в такива случаи китайците, японците и други народи, които имат нещастието да пишат с йероглифи, дори и в интернет...

Повечето радиопредавания, и то не само в частните радиостанции, а също и в телевизиите, ощастливяват слушателите и зрителите си с имена на английски. Някои от тях са всъщност преводни формати, авторските им права се държат от чужди фирми, но това не е основание имената им да не се превеждат на езика на съответната държава, където се излъчват. Едва ли ще изненадам читателите, като им кажа, че любимият на простолюдието в България “Биг брадър” в Италия се излъчва под името “Ил гранде фратело”, което е точният превод на италиански на “Големият брат”. А подобни примери в други страни в Западна Европа, при това много по-американизирани от нашата, са стотици.

Българската наставка “-увам”, “-уване” или “-авам, -явам”, “-аване, -яване”, почти повсеместно е изместена от чуждата “-ирам”, “-изация” при различните глаголи дори с български корен. Българският езиков гений дори на наши известни професори роди езикови бисери като “договорирам” и “договориран”, “българизирам” вместо “побългарявам” и прочие дълбокомъдрени безумия.

В държавно-правителствените ни радиостанции имат строго следвана политика да не излъчват българска чалга или поп-фолк. Тази уж “правилна” политика обаче се сблъсква с практиката да се пускат всякакви рап-парчета на английски език. А рапът, тази субкултура на низшите социални слоеве от гетата за цветнокожи в САЩ е известен с крайно нецензурния си и вулгарен език. В рап-музиката има добър ритъм, често и претенции за някакви сериозни социални послания, но музикалните му достойнства са повече от спорни, не само защото в него прекалено често липсва що-годе прилично написана мелодия. За много хора по света и у нас рапът – това е една от формите на американската чалга, плод на специфичната културна среда. Текстовете на рап-“песните”, ако така може да бъде наречен този речитатив, са изпълнени с вулгарности и нецензурни изрази. Изглежда музикалните редакторки в програма “Христо Ботев”, а и в още по-строгата “Хоризонт” разчитат, че слушателската им публика не знае английски, затова не се свенят да пускат рап-парчета, бъкащи от галещи американското ухо думи като fuck, suck, dick, lick my ass и тем подобни. В българската чалга подобни мръсни думички отдавна са забранени, но щом са на английски значи можем да ги слушаме в националния ефир, издържан с парите на данъкоплатеца. Българска чалга няма да пускаме, но американска – може, защото слушателите ни са прости и не разбират английски, а сигурно не разбират и от музика. Вулгаризмът си е вулгаризъм независимо на какъв език е изпълнен! Този “изискан” език на американските рап-гурута беше приет като образец за подражание и от българските рап-групи и това си личи от съдържанието на техните текстове, които се опитват да ни шашнат не толкова с претенциите си за социални послания, колкото със сексуалните подмятания и мръсотийки в тях. Давам този пример като още една илюстрация накъде ни води склонността към низкопоклонство спрямо чуждите “културни образци”, дан на която плащат и божем културни институции като т. нар. Българско национално радио. А мои познати ми споделиха, че са чували и песни със сексуално вулгарно съдържание на испански и френски рапери и дори поп-певци, излъчвани по БНР. Като ще има негласна цензура за българската чалга, която става все по-безобидна в някои отношения, не е зле да има такава цензура и за чалгата изпълнявана на чужди езици, дори и на така популярния в България английски, който за нас вече не е чужд език, така както до 10 ноември 1989 г. за нас близък и роден език беше и руския в съветския му вариант!

В българския език действащите лица и професиите имат форми за мъжки и женски род. Ако за формите “министърка” и “президентка” може да се приеме нежеланието за употребата им поради привижданата от някои носителки на българския език неблагозвучност и дори пейоративност (а такава като че ли няма в думата “кметица”, радваща се вече на честа употреба), то за избягването на употребата на формите за женски род като писателка, художничка, редакторка няма никакво оправдание. А по електронните медии вече е всекидневие да чуем, че еди-коя си симпатична г-жа или г-ца е писател, художник, “артист” или редактор, директор, мениджър и дори “модератор”. Няколко години в езика ни се опитваха да наложат и думата “фасилитатор” – пак нещо като “модератор”, но още по-така, по-авторитетно звучащо; този напън досега не успя, но кой знае какво ще се случи в бъдеще...

Само в едно произволно взето предаване на “По света и у нас” можеш да чуеш “брекети” вместо зъбни скоби, каквито носехме ние като деца, вместо зъболекари ни лекуват “дентисти”, нови модели самолети извършват “тестови полети” вместо изпитателни, различни неща и хора са “атрактивни” вместо привлекателни, всеки има “визия” вместо виждания по въпросите, селските стопани вече са само “фермери”, а окисите – оксиди, при това със специално решение на “експертите по въпроса”, които преди няколко години ни задължиха да наричаме въглеродния двуокис “въглероден диоксид”! Навремето в дълги статии ни обясняваха защо зъболекарите трябвало да се наричат стоматолози – защото лекували всички болести на устата (“стома” на старогръцки), а не само зъбите. Днес вече специалността “стоматология” се нарича “дентална медицина” (от латинската дума за зъб), но още преди това зевзеците измислиха думата “зъбар” с която наричат зъболекарите и това е буквалният превод на “дентист”! И отново никой не се сети да нарече тази специалност “зъбна медицина” или “зъболечение”.

Примерите за неправилна употреба на българския език и за прогонването на българските думи от него са хиляди и едва ли е възможно да се изброят. Проблемът тук е, че това явление, този процес на стихийно и все по-често съзнателно, преднамерено оварваряване на езика не се осъзнава като проблем.

Звателният падеж също беше нарочен още преди няколко десетилетия за остарял, и крайно неблагозвучен дори обиден при формите за женски род. Много жени се обиждат смъртно, ако се обърнеш към тях като поставиш името им в звателен падеж (“Мила ми Венето, ... Иванке”, Христино, или Камелийо), без да подозират кутрите (т. е. горките на югозападен диалект), че звателен падеж съществува в повечето славянски езици (тук лошото изключение прави руският, където е отпаднал поради превземките по французката мода), както и в латински – вокатив, и в старо- и новогръцки – клитикос, клитики птоси. Доста зрители се дразнят, когато чуват всекидневно телевизионните говорителки да се обръщат към колегите си без да използват звателния падеж, с неприсъщи на българския език интонации, да използват възклицанието “уау-уу!" означаващо “олеле!" (в положителен, отрицателен, учуден, неразбиращ, глуповат и всякакъв друг смисъл), усвоено вероятно от американските филми, заедно с изрази като “Гив ми файв”, “Ей, мен!”, “Към он, бейби, бойс, (или гълс)” и така почти до безкрай...

Продължава на Kafene.bg