Приказвахме дълго...

10.02.2008г. / 11 06ч.
Аз жената
Приказвахме дълго...

Искам да разкажа за моя най-труден разговор и той беше последният разговор с приятеля ми. Този разговор, който и двамата знаехме, че ще си кажем сбогом, че ще е краят, краят на нашата любов, краят на нашите целувки, прегръдки, съвместни красиви моменти, краят на всичко, което наричахме любов...

Жалко си казвах, обичам го, но не искам да съм с него, изчерпа душата ми, силите ми, този човек като вампир смучеше от моята енергия и в един момент усетих, че просто се чувствам душевно мъртва. Не исках да се чувствам повече така, като парцал, с който той забърсваше всичко. Целувките му бяха сладки, но с времето те вече не бяха достатъчни. Нуждаех се от топло мъжко рамо, нуждаех се от някой, който да попита как си, как мина денят ти, добре ли си, усмихни се – все неща, които не са свързани с материални придобивки, но носещи толкова много щастие...

Беше най-трудния ми разговор, защото сърцето крещеше – искам го, обичам го, не мога без него, без целувките му, без прегръдките му, без погледа... без чашата му за кафе дори... Но разумът тихо и обмислено ми разказа, че заслужавам някой, за който съм човек, а не някоя вещ, че заслужавам да бъда обичана, да получавам топлина и подкрепа, да, заслужавам го, а той не ми го даде...

Дълго приказвахме, а той сякаш не ме чуваше, не можеше да разбере моята истина. За него бях от друг свят, някакъв си мой свят и всичко това било глупости и да не съм го занимавала с тях.

Та чак сега ли осъзнах, че сме от два различни свята и нито аз имам място в неговия свят, нито той в моя... Болеше ме от всяка дума, душата ми стенеше, престани, затвори си очите, търпи всичко, само и само да е с теб... Сърцето се разкъсваше от болка, нещо ме задушаваше, но разумът ми даде сили и знаеше, че съм силна и ще се справя дори и без теб... Разумът знаеше, че стъпвам назад не защото се връщам назад, а просто защото искам да се засиля и благодаря на Господ, сега съм сама, но се чувствам свободна и трезвомислеща.

Сега съм без него, но съумях да видя света от всички страни. Научих се да общувам, а не да го пазя в себе си, защото изказаната болка е половин болка. Хората трябва да общуват, да бъдат искрени един с друг, защото лъжата не води до нищо добро, тя просто ни прави същества, а не хора. А ние всички заслужаваме да сме хора, да се държим човешки и с блага дума да съумеем да се справим с всяка ситуация...

Няма труден разговор, просто има страх да се изправиш срещу себе си и страховете си.

Вероника Христова участва в конкурса “Бъди уверена, общувай свободно!”
Да бъдем уверени в това, което сме
Моят най-труден разговор
Свободното общуване е преди всичко доверие
Кратък семеен наръчник – Споделяне на малко опит с чувство за хумор

Коментирай
0 rate up comment 0 rate down comment
анонимна ( преди 12 години )
Така ми е познато,но броя годините дъщеря ми да стане студентка и дай Боже да "изчезнем"и най-после да бъдем себе си.Говоря за мен,децата са по-силни и се приспособяват,а аз "преглъщам" и заради двете ни.Няма драми защото аз търпя и мълча,но това не е живот....
отговор Сигнализирай за неуместен коментар
0 rate up comment 0 rate down comment
юли ( преди 12 години )
до болка познато.преди години и аз се приборих с чувствата си и на пук на себе си послушах разума.много ме боля.изживях един труден период,бях много недоверчива.сега след години съм вече омъжена за най страхотния човек на света."това което не те убива те прави по силен".трябва да се мине през труднодти за да се разбере ЩАСТИЕТО.
отговор Сигнализирай за неуместен коментар
0 rate up comment 0 rate down comment
Анонимно ( преди 12 години )
колко познато ми звучи... но нямам сили да си тръгна.
отговор Сигнализирай за неуместен коментар