Искаш ли целувка?

Много скоро след моето завръщане от Германия миналата година, с една група приятели решихме да си направим еднодневна екскурзия до град Констанца – Румъния.

Беше една слънчева съботна сутрин през май, стоях търпеливо чакайки колата, която щеше да ме вземе за това невероятно пътуване. Уговорката ми бе да ме вземат от градския парк не от къщи, за да мога да се разходя рано сутрин за разсънване. Приятелите, които очаквах бяха от “точните”, затова не се притесних много, когато закъсняваха вече 15 минути. Седях на пейката в безлюдния парк и си мислех мои си неща, когато един мъж мина покрай мен и седна на съседната пейка. Беше облечен с дънки и черна фланелка с щампован дракон. Тъмнорусата му коса, изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от сутрешния си душ. Лицето му бе приятелско, а около сините му очи се бяха очертали малки бръчици, като на човек, който обича да се смее. “Сигурно е наемен убиец” – казах си на ум. Погледнах си часовника и сигурно съм измърморила нещо, защото мъжът ме попита:
– На мен ли говорите?
– Не – поклатих глава и се огледах изнервено.
– Просто трябва да се обадя на някого.
Мъжът продължаваше да ме гледа с очакване.
– Извинете ме – вече започвах да се чувствам неудобно. Изненадан, мъжът премигна няколко пъти. Тъмна червенина изби по врата му, промъкна се по лицето и изчезна на челото му.
– Аз, ъ-ъ-ъ, извинете, знаете ли. аз просто търся едно момиче...
Стоманените ми очи го спряха на средата на изречението.
– О, това е оригинално...
– Не, не, Вие не разбирате – той започна да говори нервно, стараейки се да ми обясни. – Трябва да взема някого, когото никога не съм виждал и вече започнах да се плаша. Вече по погрешка се спрях на две жени, едната от които ме заплаши с полиция. – Той спря за миг, оглеждайки ме за последен път. – Е, мога да ви взема за номер три. Дали случайно не сте Павлина? – Вие трябва да сте Павлина, о, моля Ви се, кажете ми, че сте Павлина, която наскоро се е прибрала от Германия.
– Аз съм, но кой сте Вие?
По лицето на мъжа се изписа успокоение.
– О, слава Богу. Най-после Ви намерих. – Той грабна ръката ми и я стисна ентусиазирано. – Мариана щеше да ми отреже главата, ако Ви бях изпуснал. – Присвих очи.
– Имате ли някаква лична карта или нещо, което би могло да Ви свърже с Мариана?
– Хайде, Павлина, за какъв ме смятате, за наемен убиец? – Изгледах го ледено. – Е, добре, щом толкова настоявате – той бръкна в джоба си, извади портфейла си, а от там шофьорската си книжка. – Казвам се Диян Иванов. Работя в Медина ООД... но, Вие вече знаете всичко това, тъй като миналата седмица говорихме по телефона, уреждайки цялото това пътуване. Вашата приятелка, Мариана Димитрова, ме помоли да ви взема, тъй като колата й имала някаква повреда и тръгнала с останалите, но нямало място за Вас. Затова съм тук аз. Доволна ли сте?
Отдъхнах си и се усмихнах леко.
– Приятно ми е да се запозная с Вас – протегнах ръка за поздрав. Широка усмивка се разля по лицето му и в очите му заиграха весели огънчета. – Е, не виждам нищо смешно в това, че Ви помолих да се идентифицирате – казах в самозащита. – Една жена никога не може да е прекалено предпазлива, когато е сама в почти безлюден градски парк, рано сутрин.
– Очевидно точно това са си помислили двете жени, които погрешно взех за Вас.
Взе раницата от ръката ми и ме съпроводи до колата си.
– Цяло чудо е, че никоя не ме удари по главата с някоя тежка дамска чанта или нещо подобно. Наистина се извинявам, Павлина, ако съм Ви притеснил в началото. Обикновено не съм толкова...
– Толкова очебиен? – подсмихнах се аз.
Той отново се изчерви.
– Хей, няма нищо – уверих го. – Само се шегувам. И, моля те, нека си говорим на ти, явно ще пътуваме заедно до Румъния.
Той ми се усмихна широко. До момента, в който взе багажа ми и стигнахме до колата му, вече се чувствах така, сякаш го познавам от сто години. “Надявам се Мариана да е достатъчно умна да се хване с това момче, помислих си, хвърляйки му още един страничен поглед. За него може да се каже, че е красив. Как ли да определя външния му вид? зачудих се. Домашно момче – тоест, докато се усмихне. И тогава ах!”
Сега беше мой ред да се изчервя. Въпреки, че не обърнах внимание на нищо от онова, което той ми казваше, не пропуснах да забележа заинтригувания му вид, когато той се обърна и ме хвана, че гледам към него.“Да – реших аз – определено ще подпаля Мариана за този”.
Докато караше ме забавляваше с анегдоти. Неговото спокойно, отпуснато поведение, докато маневрираше между множеството коли, ме изненада. Ако аз бях на волана, нервите ми сигурно щяха да са опънати до скъсване. Лампичката за гориво го принуди да спре на една бензиностанция, когато заредихме и всичко беше платено, Диян влезе в колата, протегна ръка към жабката и ме попита:
– Искаш ли целувка?
– Моля? – очите ми се разшириха от изненада.
– Искаш ли целувка? О-о! – Той се изчерви и бързо извади ръка от жабката.
– Ъ-ъ, имам предвид сладките! – подаде ми малко найлоново пликче. Аз полагах всички усилия, за да не избухна в смях, докато той отчаяно се опитваше да ми обясни.
– Когато тръгвах да те вземам си помислих, че може би няма да имаш нищо против малка закуска по пътя и...
Не можах да се сдържа повече и избухнах в смях. Изненадан, Диян също започна да се смее. По лицата и на двама ни се стичаха сълзи от смях. Автомобилен клаксон зад нас ни върна към реалността. Диян даде газ. Изтрих сълзите от лицето си.
– Не мога да дочакам да разкажа на някого за това. За пръв път в живота си срещам мъж, който толкова бързо да ми предлага целувка. Отворих пакетчето, лапнах една целувка и се приготвих да прибера останалите в раницата си.
– Ще запазя тези за спомен или за шантажиране, зависи какво ще ми хрумне. Диян се засмя и се опита да изтръгне пакета от ръцете ми, но не успя.
– Не злоупотребявай с доказателствата, господине! – пошегувах се, пъхайки пакета в раницата си.
Град Констанца представляваше една смесица от зеленини и цветове. На връщане от разходката до плажа, някой предложи на всички ни да отидем да похапнем от “най-страхотната” печена царевица в града. Очите на всички ни светнаха. От претъпканите щандове се издигаше пара. Диян беше преди мен, плати за две царевици и ми подаде едната. Погледнах го малко изненадано и му благодарих.
– Ммм, чудесна е, много е вкусна.
– Чакай малко... Той махна едно зрънце от бузата ми. Вгледа се в лицето ми, след това се обърна към щанда.
– Може би й трябва още сол?!
Неусетно отново започнахме непринуден разговор само ние двамата.
– Не мога да повярвам, че по това време на годината тук има толкова малко хора – казах аз.
– Можем да дойдем тук през най-горещото време и тогава ще видиш на кое му се казва тълпа. Искаш ли още една царевица или нещо за пиене?
Аз поклатих глава и избърсах пръсти в салфетката. Благодаря, но ми беше предостатъчно...

Така се запознахме аз и моят бъдещ съпруг(ще правим сватба през май)Надявам се историята ни да ви хареса.

* * *

Участва в конкурса Как се запознахме
Нещо различно, романтично и истинско
Имаме най-добрите мъже на света
На някого, когото още не съм срещнала
Историите на любовта винаги са интересни
Такива мъже вече са рядкост
Любовта е странно чувство – просто се обичаме
Има много сърца, но аз ти давам моето
Моята история за любовта на живота ми
И тогава аз го целунах...
Тест за полицай води до женитба
Моля, добавете ме в списъка с абонати
Аз съм влюбен в теб, а ти ме пренебрегваш...