„Клубът на анонимните шопинг маниачки“ – Бет Харбисън

За авторката:
Бет Харбисън е родена и израства в Потомак, Мериленд, в сянката на Вашингтон. Въпреки славата на родния си град не се интересува от политика. Получава бакалавърската си степен в Лондон, а магистърската в университета в Мериленд.
„Клубът на анонимните шопинг маниачки“ е първият й роман, преди него написва четири готварски книги и двадесет и две романтични истории. Още с появата си „Клубът на анонимните шопинг маниачки“ се озовава в класацията за бестселъри на Ню Йорк Таймс и до момента правата за издаването му са продадени на четиринадесет езика. Не след дълго бива последван от „Тайните на една шопинг маниачка“.
Критиците сравняват „Клуб на анонимните шопинг маниачки“ с поредицата за Беки Б на Софи Кинсела и „Дяволът носи Прада“ на Лорън Уайзбъргър.
В момента Бет живее в родния си град с мъжа си, двете си деца и кучетата си. През свободното си време обожава да гледа риалити шоута и да слуша музика.

За книгата:
Четири коренно различни жени. Четири шопинг маниачки, които носят обувки тридесет и седми номер. И един клуб за споделяне на зависимостта към пазаруването.
Хелън е омъжена за сенатора с президентски амбиции Джим Захарис. От нея се изисква единствено да изглежда зашеметяващо и да си държи устата затворена. Политическите речи я отегчават до смърт и тя намира отдушник в пазаруването на скъпи дизайнерски обувки.
Сервитьорката Лорна е пристрастена към пазаруването на луксозни обувки, които не може да си позволи. Скоро младата жена се оказва затънала в дългове, но се осмелява да признае проблема си и да потърси помощ.
Като оператор на гореща линия невзрачната Сандра заработва достатъчно за най-изисканите дизайнерски чифтове. Сандра страда от агорафобия и не смее да напусне сигурните стени на дома си, затова пазарува онлайн.
Бавачката Джослин не споделя общата им страст към обувките, но отчаяно се нуждае от хоби и приятелки. Както и от всяко развлечение, което би могло да я откъсне дори за миг от истеричната й шефка.
Четирите жени се събират в Клуба на анонимните шопинг маниачки всеки вторник, за да разменят обувки и преживявания. Сред моделите от последната колекция на „Маноло Бланик“ и „Джими Чу“ те споделят разочарованията, страховете и мечтите си. И намират път една към друга.

Откъс:

По-късно щеше да си изпати, задето бе изключила телефона си.
Отпусна се върху облегалката на коженото кресло в отдела за обувки в магазин „Ормондс“ – наградата й за двучасовата среща с Нанси Кабът – и започна да върти из съзнанието си мисълта за гнева на съпруга си така, както допреди малко бе премятала между пръстите си бижуто, което бе решила да си купи.
Той мразеше, когато не можеше да се свърже с нея.
Тя, от своя страна, ненавиждаше, когато успяваше да я намери. А напоследък това се случваше все по-често и по-често. Без значение къде се намираше или какво правеше, телефонът й сякаш звънеше винаги в най-неподходящия момент.
Един път, когато бе натоварена с консервирани храни от Гръцката православна църква за една от обществените трапезарии, спря за момент да се полюбува на спокойната красота на новия витраж, изобразяващ Благовещение. В този момент телефонът й звънна.
Друг път, докато едва балансираше с книжните пакети, пълни с екологично чисти продукти – единствените, които Джим консумираше в последно време, поддавайки се на поредната мода, държеше едновременно дамската си чанта и ключовете и се опитваше да прекоси дългата алея до входната врата, телефонът й отново се раззвъня. Тъй като бе включен на вибрации, неочакваното движение я стресна толкова силно, че бе изпуснала торбата с яйца.
Веднъж поднасяше току-що затоплена на микровълнова фурна домашно приготвена пилешка супа на прикован към леглото пациент в болницата, когато мобилният й отново я накара да подскочи така, че заля с бульона пациента и което в случая не бе толкова важно – новите си лачени обувки.
Дори днес, по време на обяда й с Нанси, Джим й се обади, с което увеличи броя на безсмислените разговори от един на два, само за да й каже, че има късно съвещание и няма да се прибере за вечеря, така че нямало смисъл да го чака.
Нанси на няколко пъти бе отбелязвала колко е мило от негова страна, че си прави труда да я уведоми. Ала тя не владееше езика на Джим, следователно нямаше представа, че късно съвещание означава, че ще се прибере у дома, ухаейки на мартини и нечий чужд парфюм.
Струваше си към психологията да се изучава и раздел Лицемерие.
Джим Захарис (кръщелното му име беше Деметриус, но той бе решил, че звучи прекалено етническо за американски политик) беше харизматичен младши сенатор на Мериленд, но се готвеше за агресивно нашествие към по-висок пост. В град като Вашингтон всичко, което върши една политическа фигура или пък съпругата му, трябваше да бъде искрено и той не искаше Хелън да го излага.
Да, подобно на много други брилянтни, но глупави мъже наивно вярваше, че собствените му прегрешения остават невидими, като в същото време не преставаше да се притеснява какво прави съпругата му, докато е сред обществото.
Откакто се бе омъжила, тя никога не бе давала и най-малък повод за скандал. Никакви случайни запознанства в басейна, никакви лесбийски истории... нищо.
Което не означаваше, че си няма своите тайни. Но ги пазеше, заровени дълбоко в нея.
Междувременно бе сключила сделка още в деня на сватбата си, когато бе прекалено наивна, за да си дава сметка за цената. Не ставаше въпрос за живота й на заможна домакиня, а за нещо много по-лошо. Беше един вид трофей, което я задължаваше винаги да изглежда добре, от време на време да участва в благотворителни акции, понякога да обядва с останалите дами от висшето общество в клуба, да спонсорира различни прояви и – което беше най-важно от всичко – да си държи устата затворена, докато душата й се разпадаше на части.
И тя бе станала обезпокоително добра във всички тези преструвки.
– Хелън!
От размишленията я изтръгна нечий бодър, весел глас. Извърна се и видя Сузи Хауъл, председателката на градския съвет, придружавана от дъщеря си.
– Сузи.
– Спомняш си Луси, нали? – каза Сузи, сочейки към тийнейджърката с подпухнало лице и сплъстена коса, обезцветена от честото използване на силните бои, предлагани напоследък по магазините.
Момичето изглеждаше съвсем не на мястото си в скъпия магазин „Ормондс“ и което беше странно, очевидно си даваше сметка за това.
– Да, разбира се. – Хелън бе забравила името на дъщерята и бе благодарна, че майката сама го спомена. – Как си, Луси?
– Много...
– Тя е много добре – прекъсна я Сузи, отправяйки й поглед, който можеше да е много по-изразителен, ако лицето й не бе сковано от толкова много ботокс. – Всъщност приеха я в университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо. Била си там, нали?
О, не. Това не беше разговорът, който Хелън би желала да води. Най-малкото сега, когато беше още замаяна от обяда с Нанси Кабът.
– Естествено – отвърна, надявайки се двете да не усетят миризмата на шампанско в дъха й. След това, тъй като вероятно майката и дъщерята знаеха много повече за мястото, отколкото тя, додаде: – Ходила съм, докато учех в колежа.
– А, значи не си завършила образованието си в „Маями“?
– Не. Посещавала съм го в ученическите си години. Преди цял век.
– Виж ти – промълви разочаровано Сузи. – В такъв случай, къде си завършила?
Хелън си помисли, че би трябвало да си води бележки относно измислената си история.
– В университета „Маршал“ – отговори, защото Дейвид Прайс бе учил там и го бе посещавала достатъчно често, за да познава добре неговото студентско градче.
Дейвид Прайс, любовта на живота й, докато бе преценила, че заслужава повече, и го бе изоставила.
И наистина бе получила точно това, което заслужаваше.
– Намира се в Западна Вирджиния – завърши, усещайки меланхолията в собствения си глас.
– Западна Вирджиния! – Сузи я погледна, сякаш току-що й бе съобщила, че е учила някъде в страна от Третия свят. – Мили боже, как едно възпитано момиче от Охайо се е озовало там?
– Уместен въпрос – усмихнато отвърна Хелън.
– Аз пък не искам да ходя в Западна Вирджиния – изсумтя към майка си Луси, без дори намек за извинение, че би могла по този начин да засегне другата жена.
Това беше отношението към Западна Вирджиния на местните хора, все още вкопчени в закостенялото разбиране, че там живеят само беззъби туземци, които се женят за братовчедите си.
Сузи се разсмя на забележката на дъщеря си, давайки болезнено ясно да се разбере, че споделя нейното презрение към подобна възможност.
– Не се притеснявай, миличка, няма да се наложи. – После се обърна към Хелън със сияеща усмивка: – Би ли написала препоръчително писмо за дъщеря ми? Имам предвид, до университета „Маями“ в Оксфорд, Охайо.
– С удоволствие. – Какво друго би могла да отговори? Нищо. Нейната работа беше единствено да казва „да“. – Но – додаде бързо – може би препоръката на Джим ще има повече тежест?
Радостен блясък озари очите на Сузи.
– Смяташ ли, че ще се съгласи да го направи заради нас? – Съвсем ясно беше, че това бе имала предвид още от самото начало, така че Хелън нямаше за какво да се притеснява.
– О, сигурно. – Всичко щеше да направи, стига името му да се разнася наоколо. Често му се налагаше да слага подписа си под документи, към чието съдържание нямаше никакво отношение.
Като под тяхното свидетелство за брак например.
– Ще кажа на секретарката му да ви се обади – обеща тя.
– Много ти благодаря, Хелън. – Сузи смушка с лакът дъщеря си в ребрата. – Нали? Не е ли много мило от страна на госпожа Захарис?
– Благодаря – равно повтори момичето.
– Няма за какво – отвърна Хелън с най-любезната си усмивка.
Докато ги наблюдаваше да се отдалечават, Хелън си мислеше как напоследък животът й бе преизпълнен с подобни фалшиви отношения. Хората искаха единствено да я използват като връзка с влиятелните на деня, но това не я притесняваше, защото съпругът й се възползваше от всяка възможност да увеличи собствената си власт. А тя отдавна, много отдавна бе сключила сделка, че ще плаща цената на играта, срещу което ще получава финансов комфорт.
Това удовлетворяваше всички.
Всички, освен самата нея, както се оказа накрая.
Ако преди десетина години някой й бе казал в какво ще се превърне животът й, не би повярвала. Но всичко се бе променяло постепенно и малко по малко, докато един ден се събуди и откри, че живее в някаква налудничава, скалъпена приказка.
Това беше ужасяващо, но алтернативата – животът й преди да се омъжи за Джим – все още блестеше като парещ спомен в съзнанието й.
Може би това я правеше слаба, но не можеше да мисли за цената, която трябва да плати, само и само да не се връща назад. А ако съпругът й знаеше истината за миналото й, би дал всичко, за да остане погребано.
В резултат Хелън можеше да си позволява каквото й хрумне и което си пожелае. Именно това я доведе тук, в секцията за обувки в магазин „Ормондс“, където идваше най-малко три пъти в седмицата.
Понякога удоволствието беше краткотрайно. Често изчезваше още преди да се прибере у дома с новите кутии и пакети, но първоначалната наслада от новата придобивка винаги я опияняваше.
Беше живяла прекалено дълго без това, за да го приема сега за даденост.
В този момент, докато чакаше, облегната в коженото кресло, тъмнокосият продавач (Луис ли му беше името?) да донесе камарата обувки, които бе пожелала да изпробва, започна да се чуди дали цената си заслужава.
Определено имаше какво да се каже за това, че сега бе в състояние да си купи всичко, което пожелае, особено след преживените трудни години. Сега нещата изглеждаха лесни. И това й носеше някаква утеха.
Тя не просто си купуваше разни неща. Дори в моментното си леко замайване от шампанското си даваше сметка за това.
Купуваше си хубави спомени.
В живот, лишен от емоционална топлина, правеше всичко възможно, за да си осигури мигове, които после щеше да си спомня с удоволствие. Като нещо, различно от обикновено губене на време между раждането и смъртта.
Толкова пъти беше привличана от невероятния аромат на парфюм, от натурален лосион за тяло, от тоалет, в който изглеждаше убийствено, или – през повечето време – от чифт обувки, които я извисяваха до върха на щастието в прекия и преносния смисъл на думата.
– Извинете ме, госпожо Захарис – прекъсна размишленията й нечий глас.
Луи. Или Луис? Или, дявол да го вземе, може би се казваше по съвсем друг начин. Навярно Боб?
– Да? – отвърна, като се стараеше да не се обръща към него персонално, тъй като вероятността да сгреши беше голяма.
– Опасявам се, че картата ви бе отхвърлена. – Подаде й нейната „Американ Експрес“, сякаш беше умрял паяк, който е открил в салатата си.
Отхвърлена? Не беше възможно.
– Трябва да има някаква грешка – възрази тя. – Опитайте отново.
– Направих го вече три пъти, мадам. – Мъжът се усмихна извинително и Хелън забеляза, че един от кътниците в устата му е съвсем почернял. – Сумата не може да бъде изплатена чрез нея.
– Шестстотин долара? – с недоумение възкликна тя. – Тази карта няма лимит!
Консултантът кимна утвърдително.
– Да не би да е била обявена за открадната, а вие не сте получили заместителя й?
– Не. – Бръкна в чантата и извади портфейла си. Беше натъпкан с банкноти от по един и пет долара – стар навик, останал от времето, когато тези купюри я бяха карали да се чувства богата. Имаше още няколко други кредитни карти. Извади сребърната „Мастъркард“ и му я подаде. – Ще проверя по-късно. Опитайте с тази. Не би следвало да има проблеми. – В гласа й прозвуча рязкост, каквато не й бе присъща. В интерес на истината, в интонацията й често се прокрадваше нотка на нетърпение, която не можеше да обясни по друг начин, освен с неудобната теория, че е отражение на неудовлетворителния й личен живот, а може би и с недоволство от обслужването.
Тъмнокосият продавач (и защо ли в магазина нямаха практика служителите да носят табелки с имената си?) бързо пое обратно с другата кредитна карта, а Хелън се отпусна в креслото, убедена, че след минута ще се появи с чек, който да разпише, след което щеше да бъде свободна да си тръгне с покупките си.
Или с плячката, както терапевтката й – д-р Дейна Колобнър, ги наричаше на шега.
Наистина беше нещо като плячка. Даваше си сметка за това. Купуваше, за да задоволи апетита си. След няколко часа удовлетворението изчезваше и чувстваше необходимост от още. Е... не беше съвсем така. Необходимост беше прекалено силно казано. Беше реалистка дотолкова, че да прави разлика между желание и нужда.
Понякога й се струваше, че може да захвърли всичко това и да се присъедини към Корпуса на мира. Но на трийсет и осем години вероятно бе твърде стара. Може би това беше още една пропусната възможност, минала покрай нея, докато пропиляваше години от живота си с мъж, който не изпитва нищо към нея.
И когото тя също не обичаше. Вече не.
Продавачът се върна, изтръгвайки я от мислите й. Нещо в изражението му бе променено – бе изоставил заучената си любезност.
– Опасявам се, че и тази е невалидна – съобщи, стиснал картата между палеца и показалеца си.
– Тук има нещо нередно – възрази Хелън и в стомаха й се прокрадна добре познатото чувство на тревога. Измъкна картата, обслужвана от служебната сметка на Джим. Използваше я само в краен случай. Като този.
След не повече от две минути мъжът се появи отново и този път лицето му изразяваше презрение. Върна й картата... разрязана на четири равни части.
– Накараха ме да го направя – обясни рязко.
– Кой по-точно?
Той сви костеливите си рамене, върху които висеше прекалено широко сако.
– От банката. Твърдят, че картата е крадена.
– Крадена?
Продавачът кимна и повдигна грижливо изскубаните си вежди.
– Така казаха.
– Мисля, че щеше да ми е известно, ако картата ми е била открадната.
– И аз мисля така, госпожо Захарис. Въпреки това, съобщението беше недвусмислено и бях принуден да действам според разпореждането.
Тя се възмути от снизходителния му тон, но се опита да овладее гнева, който я обзе.
– Трябваше да говорите с мен, преди да разрежете картата.
Мъжът поклати глава.
– Опасявам се, че не сте права. Предупредиха ме, че ако не го направя, магазинът ще бъде глобен.
Глупости. Беше уверена, че е изпитвал удоволствие, докато разрязва картата, и още по-голямо, докато й подава частите. Познаваше този тип хора.
Отправи му смразяващ поглед и извади от чантата мобилния си телефон.
– Извинете ме. Трябва да се обадя.
– Разбира се.
Наблюдаваше го, докато се отдалечава, опасявайки се, че няма да преброи даже до пет и той ще се върне пак, за да я обсипе с нови обвинения. Но мъжът едва бе приближил до отдалечения край на помещението, когато някакво момиче подаде глава през вратата и подвикна:
– Хавиер е на телефона, Луис. Знае, че имаш проблем с фалшива карта.
Луис. Хелън запомни името, за да може да адресира персонално протестното писмо, което възнамеряваше да напише до управителя на магазина.
Извади от портфейла си една от отхвърлените карти и набра номера на банката, нетърпеливо минавайки от меню на меню, докато накрая успя да се свърже с живо същество.
– На телефона е Уенди Ноел. С какво мога да ви помогна?
– Надявам се да сте в състояние да го направите, Уенди – подхвана Хелън с най-любезния тон, който можа да изцеди от себе си при тези обстоятелства. – По някаква причина картата ми бе отхвърлена в един магазин днес и не мога да си обясня защо.
– С удоволствие ще ви помогна, мадам. Бихте ли изчакали за момент?
– Естествено.
Хелън седеше с туптящо до пръсване сърце, докато в ухото й се разнасяше мелодия, която се смесваше с кънтящата в магазина музика.
– Госпожо Захарис? – разнесе се гласът на банковата служителка.
– Да?
– Картата ви е обявена за открадната, мадам. – Момичето се опитваше да бъде учтиво. В тона му се долавяше съчувствие и извинение. – Блокирана е.
– Но аз не съм я обявявала за изчезнала – възрази Хелън. – В момента се намирам в един магазин, където отказват да я приемат.
– Няма как да я използвате, щом е обявена за открадната.
Хелън поклати глава, въпреки че жената от другия край на линията не можеше да я види.
– Вероятно става въпрос за кражба на самоличност. – Това беше единственото логично обяснение на случващото се. – Кой я е обявил за невалидна?
– Някой си... Диме... Демет... рис...
– Деметриус? – попита, невярваща на ушите си.
– Точно така. Деметриус Захарис – измърмори жената. – Обади ни се лично, за да обяви картата за открадната.
– Но защо? – промълви Хелън, преди да успее да се въздържи, тъй като знаеше, че на този въпрос няма отговор. Или поне такъв, който би могъл да я задоволи.
– Опасявам се, че не зная.
– Изпратен ли е заместител на картата? – Усещаше, че постепенно я завладява паника. – Бихте ли могли да гарантирате покупките ми с новия номер?
– Господин Захарис изрично разпореди да не изпращаме заместваща карта към този момент.
Смаяна, Хелън се поколеба за миг. Искаше да възрази, да каже, че е станала грешка, да предположи, че някой от обкръжението на Джим се е обадил да блокира картата, но дълбоко в нея нещо й казваше, че нещата не стоят така. Съпругът й бе сторил всичко това преднамерено.
Благодари на жената, затвори и веднага след това набра номера на Джим.
Той вдигна едва след четвъртия сигнал.
– Защо си обявил кредитните ми карти за откраднати?
– Кой се обажда?
Можеше да си представи самодоволното му ухилено лице.
– Защо – повтори тя рязко – си блокирал картите ми?
Чу как коженото кресло изскърца под тежестта му.
– Нека те попитам нещо – отвърна той с глас, натежал от сарказъм. – Има ли нещо, което би искала да ми споделиш? Нещо, което досега си крила от мен?
Стомахът й се сви на топка.
Какво ли беше открил?
– Накъде биеш, Джим? – Господи, имаше толкова много неща, които можеше да има предвид.
– Мисля, че много добре знаеш.
В съзнанието й нахлуха хиляди вероятности.
– Не. Не мога да се сетя за нещо толкова лошо, за което би искал да ме унижиш така на публично място. Смяташ ли, че е в твоя полза, ако се разчуе, че съпругата ти се опитва да пазарува с блокирани кредитни карти?
– Не чак толкова, колкото... ами... да бъда лишен от семейство.

Обем: 304 стр.
На книжния пазар от 4 ноември 2011 г.
Корична цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1047-2

Прочетете още:

• „Щастливи завинаги“ – Нора Робъртс
• „Акабадора“ – Микела Мурджа
• „Посланията на тялото“ – Ина Сигъл
• Изцеление от извора. Открий и излекувай скритата причина за болестта
• „Водолеите“ – делфините и 2012 г.
• “Рецепта за успешна кариера по женски”
• „Календарът на маите“ на Бернд Ингмар Гутберлет
• Завръщането на богинята майка – навечерието на 2012 г.