Любовни есенни рими – 24-а част

Себеслучване

Очи притварям...
Сред есенни клонесто- шепотни безсъния
моят дух нетленен сред несбъдия се търси.
Полита размечтано сиво тъжно себелуние,
което се търкаля по небесните стобори
и дири своето кьоше, където да се сбъдне.
По дирите на паяжинки в усмивка на капчука
събирам цветозвучия и в стъпки на танго
бързам усмиковата скитница през есента ми
в кълнове от житницата на сакралните мечтания
себеслучване да сторя изведнъж в деня си,
и от непознаваема за тебе, съкровена и добра,
сред мъглявина (не на Андромеда), но само тук и сега,
присънно- жертвена за тебе до болка да се случа.
Един непонятен тих брътвеж дочувам в тишината,
явно някой тихо ме подслушва и очаква мене...
Може би не знае, че ничийност мога да се случа
само и и единствено на себе си. Навярно и не знае...
По тротоара бягат сенки, които аз не разпознавам.
Ръкомахат ми изгърбените смеещи се клони по алеята,
разсъблечени до голо и захвърлили си дрешките
където видят по земята. Една е днес фикс идеята –
да бъде себеслучване в многозвучието на деня ми.
Аз не искам да съм като тая есен – усмихната, но гола.
Ще помоля пак дъжда да ме облече в озонен аромат,
за да вдъхна ситост и до края сбъдия в дните си да имам.
Очи притварям и през клепачите на своя сън свиря
със уста някаква мелодия и само тебе виждам.
Притихвам и мълчана съм... очи за теб притварям.
Не искам и да питам... поне в зеници да те имам.

* * *

Когато...

Когато си отидат с последен вопъл птиците
и по облаците вече не остане никаква следа,
тогава ще повикам вятъра за последна нощ
и с него по вените на пътя към теб да полетя.

След безбройните беззвездни мълчания в тъмата,
когато от постигнатата самотия най-много ме боли,
прилепи се блъскат сляпо по стените на душата ми
и до неузнаваемост променят безликите ми дни.

След дъжда уморен, с мокрите прегръдки по улука,
когато боса тръгвам, шляпайки в кишата сама,
исках да се превърна в дъхава невидима светулка
и на мансардната тераса сам останал – теб да посетя.

Когато сива болност се повие с мантия бездомност,
нека в монотонността на валса нощен да се влея.
Единствено тогава аз ще мога в твоите ръце да съм,
а не като скитницата есенна бездомна да се рея.

* * *

Седем пъти по седем

Седем години с резе мечтите си заключвах.
Седем месеца сърцето си запирах да шепти.
Седем вещици над мен изпепелиха ми небето.
Седем врачки прогоних от своите безлики дни.

С ветрове се надбягвах по слепи стърнища,
събирах в очите си сини светулкови надежди.
Наричах си късмет по всяка звездочела птица,
сърцето пълнех с пълнолунни миглени вечери.

Седем лета смълчани у мене до болка се ляха.
Седем нощи плаках, вих като самотна вълчица.
Седем клетви нарекох в седем води мълчани...
Седем пътеки вървях и до колене все във рани.

Измислях си дом от копнежна стряха под улука.
Давах цветни имена на свойте неродени деца.
Събирах у мен разпилени пясъчно-мидени вечери
и всичко заради само тебе наричах с нови имена.

Седем пъти по седем към тебе тръгвах неналюбена.
Седем пъти по седем се връщах, без да те стигна.
Седем думи имах, с които по седем да те викам.
Седем пъти по седем аз знам как да те обичам!

* * *

Предзимно настроение

Гората се унесе в дрямка. Есен е...
Свърши... Празникът приключи вече.
Разсъблечена отдавна по земята тя е,
а в нозете й дрешки жълто-алени се стелят.
Опустя клонакът. Птиците не дяволуват тук.
И песните им отлитнаха далече с тях на юг.
Сред тази плетеница с клони някак тъжно е,
зеят пусто осиротелите гнезда без звук.
Сутрин мъглата спуска прозрачна пелерина
и гали със студени пръсти всеки бор и бук.
През усмивката на утрин снежно засинена
пъпли упорито подлютен гостенинът студ.
Препъва се от яд свирепо хукналият вятър
и се крие из джобовете на тънката ми риза.
Дъхът ми спира... От студа без сили съм.
А той дори и под яката на палтото влиза.
Очите си притварям. Клепачите ми – в скреж.
Студът чертае с ледни пръсти фигури по мене.
Гората ще заспи. Градът ще полегне в дрямка.
Аз пътувам с мислите си все към тебе.

* * *

Ноември

Един коктейл през свойта пъстра есен
забърках от тишина и смълчана вечност.
И пожелах си – да се сбъдна искам вече –
през ноември вкъщи палят печките.

Приказката да ми бъде мое случване.
Тя... все със закъснение притичва,
(но никога ноември вънка не къснее)
и приказката на съня ми тя прилича.

... Далечност днес денят ми пъстри,
но есенна самотност е в душата ми.
И Пепеляшка не станах през годините,
а каляската случайно съм пропуснала.

Ноември в жълтокоса свила е облечен
и никак не прилича да е пъстролетен...
Димят комините – и те са без отсрочка,
ноември се готви за зимните пътеки.

Така сгушена на топло в полумрака,
отпивайки от коктейла преди дрямка,
мислено ще ти разказвам приказка,
за жената с топла есен във душата си.

* * *

Дъждовно време

Дъждът чука настървено по стъклата.
Приказки разказва, мокри до немощ.
Отвъд дома ми блеснал е асфалтът
и всички бързат в ръцете със чадър.

Тихо е. Той само мокра песен ми припява.
И студено е... От него очите ми се пълнят.
Иска ми се в прегръдка на вълшебник- мъж,
измокрена до кости у него да се сгрея.

Нека тогава не говорим. Да помълчим така.
Дъждът да си хортува по листата на тревите.
Те ще го изслушат, а той очите ще отмие...
Да се стопля в твоите ръце – в тях ми е добре.

* * *

По песен на авлига

Сама е тишината ми...
През нея се провиква глас на птиче.

Тягост е и в душата ми...
През прозореца Луната кискащо наднича.

Смълчана стихвам и тъжа...
Нощта ме срича по първокласника буквар.

Часовникът крещи на глас...
И отмерва яростно и в такт всеки час.

Ръцете ми изстиват тъй сами...
Нямат топлина и пак студенеят в мрака.

Едва дочаквам днес зори...
Утрото се смее вън и никого не чака.

Шета есента и само как се смее...
Разстила вече пъстропера ширна черга.

Смига закачлив денят...
Вика ме навън... По кръшна песен на авлига.

* * *

Объркан свят

Светът ми се обърка изведнъж,
някак си залутан тъжно стана.
Аз уж все вървя напред и длъж
а той назад ме дърпа отзарана.
И тротоарът изскимтява в болност
чак от мъка стенат сградите.
Увисва простряното пране,
а вятърът съблякъл му ръкавите.
Трака някъде в далечината
и монотонно ми припява влакът...
И той е тръгнал, уж е устремен,
а пъшка запъхтяно слединфарктно.
В далечността нивята пеят,
зачервили лицата си в житата.
Аз все вървя, но обърках се комай,
че този свят е на големия придатък.
Объркаха се улиците, и разтревожени
с площадите по плочници скърбят.
Сега светът ни се побира в шепи и
висим пооредели по централното ларго.
Отмина старото ни време, няма го,
всеки у себе си се тъжно свил е...
Ако ще и кулата на Айфел да е тук,
всичко ще е пусто, опустя душата.
Затова светът ми се обърка...
И аз не знам къде съм, как съм...
да тръгна и кога ли в тоз объркан свят.
Нищо че небето в синина се пак залива
и реката, че ромоли приспивно там...
Себе си да пренамеря, и дома си...
и по коя ли улица сега да тръгна,
и дали някога ще знам...

* * *

Очакване

Ако не се завърнеш тази нощ при мен,
нощта ще се разплаче и ще побегне.
С безшумни стъпки ще стигне утринта
и нея ще прегърне, вместо ти пък – мене.

От дъното на чашата ще те отпивам
с глътки на пелин, горчиво- страстни.
Страховете да заблудя у мен и да отпия
от днешното ми сбъдване до чакане.

Ще те търся с поглед по немите стени,
очите ти ще търся в тъмнината сляпа.
Не мога да те шепна и без ръце дори,
но душата ми е цяла – тебе ще дочака.

* * *

Да те обичам все така

Обичам те дотук!
И по-нататък няма!
Обичам те без звук!
И другото – измама!
Обичам те напук!
И вече думи нямам!
Обичам те в юмрук!
И няма тука тайна!
Обичам те дотук!
И мъка си незнайна!
Обичам те... Обичам
И не знам... до кога ли...
До кога ще е така,
въпреки да те обичам,
да те обичам все така...

* * *

Тя...

Ето я...
Моята Обич!
През есента ми...
В сърцето ми се спря
и там се спотаи.
Вдишах от нея...
Толкова силно,
че душата полетя.
Загубих се по пътя си
и мислите си разпилях...
Ума си раздиплих
и от полети в деня ми
поглед си втрещих.
Тя... искаше да проговори...
Времето ми да разроши
и с вятърко да похортува.
С неговите многопъстри ветрила
да разсее моите съмнения.
Да издуха скрити тайни...
и дребна хорска суета.
Тя... поиска в мен
на пръсти тихичко да влезе
и отвред да ме обсеби.
Да ми посочи верен път...
та с него и по него
за ръка да тръгна.
Тя... ми припомни
отдавна позабравени неща...
Тогава... намерила сама
дирена вярната посока,
аз ще знам повече от всякога,
че само с теб ще я деля.
Искам те, Любов!

Почакай, Любов!
Не тръгвай из мрака...
Ти си моят път неизвървян.
Извърви ме докрай!
Отначало докрай извърви ме и нека
в свойте обятия да те поема без свян.
Чуй ме, Любов!
Дълги години болях те сама...
И надежди имах, и копнежност си бях...
Извечност бъди ми сега и нека да знам,
че от тебе този път всичко ще си взема.
Не бързай, Любов!
Дай ми глътка... да въздъхна така.
Дъх ми дай и нека жива да съм,
искам далечности пак да превземам.
Поспри се, Любов!
Да си взема от зрънцето...
дето живост е в изгреви, залези, бъдности...
Искам далечности неузнайни да са,
но вечност в сърцето ми ти превърни се!

* * *

Обич в раковини

Тя рисуваше мечтите си...
на месечината. Като пеперуди.
Звездите бързаха за нея
да греят по крилата пеперудени.
И светеха в очите им като искри,
и се носеха във валс за влюбени.
Танцуваха пеперудени звездите,
забравили света и себе си сред
небесните селения като изгубени.
Тя пишеше за своите надежди
по смеха на сини теменуги.
Със очи... в които смееше се Тя
в усмивката на синя пеперуда.
Доволна, в засинено поднебесие,
усмихната е Тя в дъга като сърп извита.
Тя щастлива бе... и в своето сърце
таеше обич в бисери на раковина.
На устните й цъфтяха сини пак цветя,
защото обичаше света до синьо във очите.
Знаеше отдавна, че любовта е всичко.
И в очите, и в душата, и в сърцето...
И в трепетните й ръце... нозе...
Тя... навярно исках Аз да съм...
Под синьото небе със тебе
с мойта обич, скрита в раковини.

* * *

С ударите на сърцето

Разпилях се...
Многопосочна станах...
Заболях от разхвърляне
по свойте безслънчеви дни.
По безлунни тежки нощи
все към тебе бягах,
а в облачните поднебесия
сама към себе си летях.
Разхвърлих се пустинно,
в дни и нощи – нескончаемост,
безбъдност и във тъмнина.
Къде съм... За къде ли тръгнах,
лунатичка вече станах –
от неможене така се разболях.
Сърцето ми е веч безпътна гара,
уморено влакът спря на коловоза.
От кашляни проблеми
времето ми се препъна
и уплашено от себе си – запря.
И аз не знам кое е...
Дали на прага ми е есен вече
или изведнъж зимата дойде.
Разпиляна съм от болности,
но се събирам вече.
От една луна... до другата,
на широко сред полето
усмихната ще се разцъфна
и поднебесна ще се сбъдна
сред пееща феерия в червено.
И в очите на макове – вълшебност...
една сълза за теб ще блесне.
Така събрана в себе си
по-истинска ще си приличам
и с ударите на сърцето си
от мойта гара към теб ще се затичам

* * *

Намиране

Когато нощта е смълчано самотна –
тъгувам по откраднати спомени с теб.
И тръгвам по осевата въжена линия
надежда да диря, за да дойде ден.

В косите ми танцуват закачливи звезди
и накацали пеперуди по къдрави облаци.
Срещу мен в огледалото ме гледат очи
и ме питат мълчано къде ми е срещата.

Стрелките на часовника бягат пред мен.
Надсмива ми се вън капчукът в такт със него.
Отброявам с пръсти всички спомени с теб
и загърбвам днес – скъпо ми е миналото с тебе.

Като отнесени от вихъра все се търсим –
един към друг летим и все не се достигаме.
Привличане като полярни полюси навярно е тук,
но преди да се докоснем, усещаме препъване.

Скриваш тъжните очи... болеят те, а аз не искам
въззелен пламъкът у тях за мене да помръкне.
В света ни има само свят единствено за двама,
всичко друго е отдавна станало на пепелище.

По следите тръгвам... ще те стигна със ръка,
за да не боли от нашето лудо есенно обичане.
Ще извървя пътя с мисъл по въжената линия
и надеждата ще срещна, защото искам тебе.

* * *

Копнежност

От копнежност за откраднати мигове
смрачи се денят и хукна лудо нанякъде.
По стъпките му поникнаха думи нечути,
нощта го причакваше в свилено обятие.

В искрящите очи на птици изгряха звезди
и устните им пак се търсеха, жадни до болка.
Аз и ти се оглеждаме в хиляди бели луни –
в съня си търсим копнежност наречена.

Смрачен, залезът все още тайно се надява
да открадне миг на обич – както аз от тебе.
Като в стари легенди за любов до премала,
и до край един на друг до вечност обречени.

* * *

Жадуване

Когато нощта е безмълвно самотна –
тъгувам по откраднати спомени с теб.
И тръгвам по моята въжена линия
надежда да намеря и да дойде ден.

В косите ми греят светулчени звезди
и кацат пеперуди по къдрави облаци.
В огледалото отсреща ме гледат очи
и ме питат мълчано къде ми е срещата.

Бягат стрелките на градския часовник
и надсмива ми се вън капчукът в такт.
Отброявам с пръсти спомените тук,
загърбвам днес – в синьо ми е с тебе.

Като отнесени от вихъра сме някакви.
Искаме се днес, а не се достигаме.
Като земя и небе... далечни близости,
преди да се докоснем – пак се препъваме.

Криеш в зеленото своите тъжни очи.
Болееш ме, а аз не искам пламъкът в тях
отведнъж в смрачено облак да надвисне
и да превърне мен и тебе в пепелище.

По следите тръгвам, ще достигна с ръка
слънцето, дето се скрива в косите ти.
Ще разстеля листи на цъфнали смокини
и по тях към тебе жадуваща ще тръгна.

* * *

Обич по мръкнало

Сричаш ли ме в свойте поднебесни нощи...
Дириш ли ме с очите си между звездите?
Безплътна ставам от твоето лудо обичане,
затова ме търсиш по следи между тревите.
Будиш ли се и да ме мълвиш – тръпно твойто тяло...
Чудно е нали, как след толкова години ти
се чувстваш влюбен като онова момче преди,
по чиито устни аз сега палитрено рисувам
въздишани целувки с аромата на малини.
Навярно сричаш ме, изговаряш ме на глас
и искаш да те чуе вечер цялата вселена.
Разказваш се за своето несбъднато обичане
и ме търсиш сред листата на вълшебните смокини.
Искаш ми очите – неразказан да се потопиш във тях
и с устни да изпиеш сока им като медовинени.
Разсъдък губиш и понякога в съцветието на сълза
криеш своето обичане по дъното на раковина.
Аз вярвам, че от хоризонт до хоризонт ще ме простиш,
че напълних до неможене деня ти с моето обичане.
Магьосница не съм, нито пък на русалките сестра съм.
Аз само мога в стих усмивкова за теб да се изпиша
и светулчена бездъхна по мръкнало да те обичам.

* * *

Да си открадна обич

Улиците плачат
и се подмокрят от сълзите си.
Крачи по тях раздялата...
Аз свеждам поглед –
сълзи замрежват очите ми.
Не искам сега така
твоите очи моите да виждат.
Усещането тягостно е
как последните секунди
изтичат от неможене
от мен до тебе...
Не моля и нищо друго
тук и в безсълзие сега,
а само миг единствен,
в който да си открадна
за последно заседнало зрънце
изтървана обич...
От ръцете и очите ти...

* * *

Как ще ме обичаш

Ще ме обичаш ли някога и само мен така,
че да не можеш без мене дъх да си поемеш?
Ще ме обичаш ли със жадна за обич душа
и до жестокост да се губиш все у мене?
Ще ме обичаш ли жаден да си ден и нощ,
когато звездите смигат от любов в забрава?
Ще ме обичаш ли от цялата своя нежна душа,
дори себе си забравен някъде да ставаш?
Ще ме обичаш ли с устни от сладостна нега,
когато следи по мене до сутринта оставяш?
Ще ме обичаш ли тъй, както не си обичал до сега,
и без сърце да си... по мен да го забравяш?
Ще ме обичаш ли до края... до края на света
и в длани моето до твоето сърце да топлиш?
Ще ме обичаш ли единствена за теб да съм
и за друга мисъл никога у тебе да не намери?
Обичай ме... Обичай ме до свойта сетна лудост –
аз за теб съм вино недопито и неизлечима рана.

* * *

Ще те намеря

В синкопа на сричана до болка въздишка,
попила багрите на бягащата синева,
долавям в синьо бриз на шепотни вълни
и бушуващ грохот на мислите объркани,
които като грешна сричка пътьом бързат
да се шмугнат в безредието на моя ден
и сред бушуващи слова сред хаоса.
По плитките на слънцето блестят звезди
и по паяжинни люлки търсят те безкрая.
По пъстрата престилка на сивия ми ден
е изрисувана моята клетнишка съдба –
една сълза от вечност пълни ми очите
и не иска от мене за никъде да тръгне.
В потуления ъгъл на моите смаяни зеници
тя се топли посред зима – безсуетна е.
От млечните жлези на времето изсмуквам
сетни сили, за да стигна на безвремието края,
и по стълбите му там, невидима за другите,
аз по тях с потрошени стъпки тихо да си тръгна.
В паузата сетна на вселенското мълчание
ще усуквам линия навъжена от листопади
и само аз ще виждам где да стъпвам,
защото тя ще е единствено за мене.
Ще ме поеме люлката на вятъра бърборещ
и ще дочувам песенните стъпки на дъжда до мен.
Тогава ще поискам да се сбъдна повече от всякога
под говорещата арка на многоцветната дъга.
Всички избродими кътчета в пазвата ще скрия,
за да открия скритите ти стъпки в молитва на дъжда.

* * *

Ако ме обичаш...

Ако ме обичаш много –
ще ме изслушваш.
Ако само ме обичаш –
ще ми вярваш безрезервно,
но не и от мене да изискваш.
Ако ме обичаш –
ще се грижиш ли за мене...
Ако ме обичаш –
направи го мигновено...
Ако ме обичаш –
но не и да ме задушаваш...
Ако ме обичаш –
бъди ми близост, но не докрай...
Ако ме обичаш –
вярвай ми и повярвай ми сега...
Ако ме обичаш –
не искай да се променя...
Ако ме обичаш –
просто само ме обичай...
Всичко друго губи своя смисъл,
ако само ме обичаш!

* * *

Флирт

Смрачи се денят. И притъмня...
Ветрогон се защура по немите улици.
Тишина се разля – на флирт се отдаде
и се разсмя ветрогон на свойте приумици.

На перваза поседнаха. Той заседя се.
И засвири чудно рефрен на своята флейта.
Тишината проплака. Разтъжи си сърцето и тя.
Ветрогон я прегърна. С целувка плачът потуши й.

* * *

От надеждата целуната

Примири се небето...
Противоположности... няма...
Земята се кротна
като в люлка за двама.
Не бушуват екстази
и помисли тежки
не пълзят в деня ми.
Успокоение се ширна,
помъдря Необята.
Морето целуна реката,
а полето в топла прегръдка
приюти мигом гората.
Засмях се... целуната бях
от всемирни надежди.
И слънцето днес
за мене изгря...
Вплете в косите ми
нови копнежи.
Вяра имам вече –
нося я отдавна
скрита в сърцето си.
Днес тя избуя...
с невероятна сила е...
И политна душата ми –
от неверие да се сбъдна
за тебе поисках
в сърцето ти вярност да съм.
И копнежност!
Бъди ми!...

* * *

Вярвай ми...

Ако е вярно,
че все още ме обичаш...
Не ми го казвай!
Само покажи го!!!
Просто с жест...
с поглед или...
с мимика дори!
Но ако си престанал
живота ми да сричаш...
Пак не ми го казвай!
Имам нужда днес
да вярвам още
в лъжите ти...
Да заспивам в нощите
с тихата усмивка
на блажено влюбена жена
и да се събуждам в тебе
доволна сутринта.
Но ако е вярно вече,
че в живота си ти
мен повече не искаш –
доброволно ще тръгна,
поела сама нанякъде.
И... вярвай ми...
Обещавам ти...
Няма да има несъгласие,
нито ропот ще има...
нито пък и сълзи...
Повярвай ми –
подобно акостирал кораб
може и да бях,
но отново ще поема път
до безкрая на твоята забрава.
И в това море на необятности
от необичане и лъжи...
Повярвай ми...
А знаеш ли
какво за тебе бях...

Йорданка Радева

* * *

Стиховете са от конкурса „Любовни есенни рими“