Рицарят със синия Опел

Като всеки млад шофьор си имах една мечта – да тръгна с колата и да се прибера без никакви аварии по пътя. За съжаление това много рядко се случваше. Колкото и внимателен шофьор да бях, винаги ставаше нещо непредвидено и на пръв поглед невъзможно. Аз съм жена и за съжаление всички мъже около мен знаят повече (или поне така си мислят) по тези въпроси. Те винаги дават съвети и можете ли да повярвате – в повечето случаи – грешни. Според тях винаги мен ме лъжат в сервизите за цената и реалната причина за ремонта, била съм виновна, защото съм спазвала ограниченията за скоростта по пътя и всякакви неща от този род. Дори съм виновна и за случаите, когато на паркинг някой ми е отнесъл огледалото или бронята (защото и такива случаи имаше). А когато попиташ повечето от тези индивиди къде е например акумулаторът, те не могат да ти отговорят и посочват нещо съвсем различно. (А казват, че мъжете са по-добри шофьори – глупости!)

И една съдбовна вечер бях поканена на рожден ден в Студентски град и приех в желанието си да не обидя рожденичката – моя колежка. Тръгнах с колата ми, която е стара, но много обичам, бавно и славно по дългия път от „Люлин“ до Студентски град. Всичко мина безпроблемно, намерих заведението и паркирах отпред на импровизирания паркинг, който беше пренаселен. Това място представляваше кално пространство с наредени, но често и липсващи, плаващи плочки и обградено от трева. Да, имаше си цяла полянка наоколо. И по примера на другите и аз оставих колата си там. Празнуването мина добре и когато стана време за прибиране две от познатите ми настояха да ги закарам до общежитието, защото било студено (все пак беше средата на март). Съгласих се, но когато стигнах до моето Бебче установих, че го бяха обградили и единственият път за излизане беше напред през полянката. Качихме се, аз тръгнах бавно и внимателно и... това беше! Потънах в калта. Предните ми две гуми бяха затънали и колата не можеше да помръдне нито напред, нито назад. Ами сега? 00:30 часа през нощта, Студентски град, студено, наоколо няма никой трезвен и дори никой на паркинга и ние сме сами 3 жени. Опитахме с бутане (все пак си имах две мощни лекоатлетки в колата), но и това не помогна. И в отчаянието си се обадих. Да, обадих се, на единствения човек, който можеше да ми помогне и щеше да го направи – моето малко братче. Така го наричах, защото бяхме много близки и е израснал пред очите ми. Събудих го и той с притеснение и риск да се скара с родителите си обеща, че ще дойде. Но аз продължавах да търся друг начин. И го видях! Толкова се зарадвах на един джип, с надпис Жандармерия, че полетях към него с твърдото решение да накарам полицаите да издърпат колата ми. Имах безпогрешен коз – три момичета изпаднали в беда в студената нощ. И точно когато вече предвкусвах успеха си разбрах, че те са били извикани на сигнал, защото е станал проблем в близкото общежитие. Този факт ме отказа дори да разговарям с тях, защото знаех, че при това положение моят безпогрешен коз губи силата си. Тръгнах бавно към колата, нещастна и загубила лъча надежда. Оставаше ми само едно – да чакам в студената нощ своя спасител.
И след още 15 мин. той се появи. Не беше рицарят на бял кон, но беше рицарят със синия опел и идваше да ме спаси. Остана изумен от дълбочината на моето затъване, но с общи усилия успяхме да спасим „Бебето“ ми от калта. Бях спасена, щастлива и много благодарна. Закарах познатите ми до дома им и през целия път до вкъщи си имах личен ескорт. Това беше моят брат, моят приятел, който никога не ме е оставял в трудни моменти и когото аз не съм оставяла. Сигурно си мислите – „Е какво толкова, позатънала е малко – нищо особено!“ Но не е така. Искам да Ви попитам колко от Вашите приятели биха дошли ако им се обадите с такъв проблем през нощта без молби и увещания и биха ви помогнали? Защото от моите т. нар. приятели това е единственият и аз много го обичам и държа на приятелството ни.
Благодаря ти!

* * *

Участва в конкурса Приятел в нужда се познава
Един подарен ден
Атомната бомба и най-добрата ми приятелка Стефи
Моята любима дружка Зюмба
Един човек, който за мен е всичко
Когато всички си тръгват, тя е до мен
С едно име – Александър
Моите приятели