Свободно време

Любовни есенни рими – 14-а част

16.10.2012г. / 14 16ч.

Аз жената

Есенно боядисване

Пожълтяха листата на брезата,
На ясена, на кестена, на шипката дори.
Пожълтяха и почервеняха .
Обагриха се в оранжево и резеда.
Светът е заприличал на рисунката
на моето разсеяно дете,
което си разля боичките на пода
и каза „Мамо! Виж килима колко весел стана!“
А аз, ядосана от кризисни валежи,
трепереща от инфлационен студ,
забравих за всичките проблеми
и се потопих в червените листа .
Поех си дъх и срещнах твоите устни.
Засмях се, сгушена на топло в любовта.

* * *

Дъждовно

Романтиката е в чадърите!
Съвсем сериозно ви говоря.
Целувка в ритъм гръмотевица,
за друго даже и не моля.
Една прегръдка между якета.
Вятъра – охлаждащ страсти.
Тук всяка влага просто дъжд е.
Облизваш капки с вкус на пасти.
Това мечтание за плът,
прозиращо през кални улици...
Романтиката е в чадърите!
Море и палми – отживелици

Калинка Илиева

* * *

Тишината на моята уличка малка се
стряска,
когато асфалтът изохква,
внезапно улучен от орех.
А той,
разчупил свойта
зелено-кафява окраска,
ме гледа
и на своя орехов, странен
език, ми говори.
Пита ме
дали забелязвам,
че отново е есен
и защо,
защо не събирам орехи в
шепи, както преди?
И къде,
къде ли се рее моят
поглед отнесен,
че ги оставям
да ги трошат
преминаващи бързи коли?
„Ще
те взема в шепа –
казвам му –
ти си сам като мене.
Ала обещай ми
повече да не питаш защо съм дошла!
Бъди ми късметче,
подарък за мойто търпение...“
Тогава
до мен спря
една чакана, много
червена кола...
Две кротки очи,
като есенно тихо
безгрижие,
ми се усмихнаха мило и
топло,
и нежно – вместо „здравей“...
А липата погледна ореха,
сякаш го питаше:
„Нима
се съмняваше,
че
Любовта другаде нейде живей?“

* * *

Извива улицата –
блеснало огърлие.
Коли,
като на рицарски турнир,
се разминават.
Рапири-светлини кръстосват те.
И тръгват си –
да пропътуват тъмното.
Да стигнат у дома си.
Цветовете си менят
под уличните лампи –
неузнаваеми
еднакви и лилаво-черни
стават те.
Макар да светят
лампите във златно
объркват ме...
И аз не знам
къде да те
намеря...
Размисли
и угризения,
и студ ме плашат.
Аз бях един щастлив безделник
до преди
година...
Имах съботите си,
в
които те изпращах!
А
днес се моля просто,
някой ден край мен да
минеш...
Прозорецът ти
е отворил
вертикалите.
И светлите черти
бележат пътя ми на долу.
Аз сякаш гледам филм без говор –
по
„Реалити“.
Стрелката на едно „довиждане“
клони към
„сбогом“.
Вместо мен
ще те изпращат жълтите фенери.
В краката ти листа ще
шумолят,
преди да тръгнеш...
Не се озъртай!
Мен няма как да ме намериш!
Реших и тръгнах –
вече не стоя на никой ъгъл...

* * *

Силуетът на лятото

Сънувана,
чакана,
фенерено светнала –
луда и ветрена,
снежно-дъждовна –
ето те –
като мен си, моя есенна вечер –
с мокри крака
и премръзнала,
шляпаш из локвите!
И избърсва
с изтръпнали пръсти лицето си
отмахваш полепнали мокри коси,
а камшиците дъжд,
дето шибат дърветата,
стават на снежни парцали
и побеляват коли...
Двете –
мокри до кости,
вървим срещу вятъра
и газим реките от дъжд и листа,
а той –
надул бузи,
моето палто развява –
да ме спре сякаш,
е решил
да сътвори чудеса!
Забързана,
хукнала към своето някъде
аз моля се само на време да
стигна...
И да зърна за миг
силуетът на Лятото –
моето Лято,
което си тръгва завинаги...

* * *

Нищо,
че
денем август
още стърнищата
пали!
И всяка
вечер броя
в лозницата
изгорелите сухи листа.
С кожата си
усещам я –
преди изгрев дошла е –
с хладни
длани
погалва страните ми
и ме буди от сън
Есента...
Бавно
разсънва ги –
моите очи недоспали.
И ми сочи с
ръка
как изгревът
ражда се
в сивкавосиния мрак!
Чакай,
питам я,
аз ли нещо не съм
доразбрала –
рано дойде
ли,
или може би
края на лятото
някак проспах?
Тя се
усмихва
и подарява ми
шепа листа.
А
слънцето пали пожар
и керемидите светват в оранжево...
После
отвръща ми нещо –
какво –
дори не разбрах –
нощен влак –
навярно
бе закъснял –
с грохот преминава през гарата...

* * *

А аз си
мислех,
че снегът ще ги свари
зелени и
летни,
дърветата!
Нали все
тъй упорито отказваха
дори
да
си сменят цветовете!
Ала
ето –
идва утро –
безслънчево!
Пръв път сребрей
слана по тревата.
Таз нощ
платното безкрайно
опънал
е
някой ...
И изрисувал листата!
Стройни
тополи
и
липи край реката –
колко
златна боя –
за пендари!
И даже пред
моя прозорец брезата
с нова –
есенна роба се хвали!
Жълто-кафеви,
оранжеви,
блеснали –
дъбове,
кестени,
вити лози
кипрят
се –
помнят
предишната есен...
Време
е –
току-виж дъжд завали!
Слизат
тихичко,
като птици в тревата,
стелят се по тротоари и път!
Тъжно
е,
когато си тръгват листата
и от планините иде снегът!
Само
Земята –
листяно-кожухена
тя през глава се завива да спи...
И в
бели сънища –
снежни и пухкави,
вижда
пролет...
Може би,
може би...

* * *

Оранжево-залезна –
отсрещната къща
засвети...
И всички
нейни прозорци,
погалени,
ловяха
лъчите...
Изпращаха Слънцето,
а пък то си
отиваше
и почти съжаляваше,
че цял ден днес не се
е оглеждало в тях...
Тихо е –
няма даже и повей на вятър!
Децата на
кестена –
едри,
кафеви
и лъскави
трошат
зелените си черупки в земята
и се
излюпват,
търкулват се
и в тревата се пръскат...
Сякаш
вперени в мен любопитни очи...
Дойде вятър
от нейде,
полетяха листа!
Над главата ми
изведнъж
вихрен танц затанцуваха,
а нестройно –
върху сивия прашен асфалт,
кръгчета в
черно,
първият есенен дъжд,
зарисува...
И точно в
този миг Лятото тръгна си...