Тъжната реалност на родната действителност

... С влизането на автобуса в родната столица пред очите ми лъсва тъжната реалност на българското – пардон – на софийското ежедневие – да не забравяме все пак, че в страната има места, където и автобусите са лукс. Грозна картина, гарнирана с купчина ламарини. Минавайки край Лъвов мост, се опитвам да си представя как ли е изглеждал преди повече от 100 години, когато е бил построен. В момента там очевидно е сбирщина на всякакви съмнителни хора, доста от които от малцинствата. Индивиди, на пръв поглед „смазани“ от живота, които седят на тротоара, в очакване на бъдещето, и пушат поредния, намерен на земята, догарящ фас. Дали животът ги е довел дотук или те сами са предизвикали това, отстрани погледнато, грозно съществуване? Явно уловил погледа ми, просяк на преклонна възраст ме удостоява с беззъба, но щастлива като на дете усмивка и празен поглед. Вдига бутилката в ръката си за поздрав.

 

От доста години пътувам из страната и най-големите човешки трагедии съм виждала точно в столицата ни, която е олицетворение на случващото се в страната за пред чужденци. В опитите си да бъдем „достойни“ членове на ЕС май забравяме, че освен лъскава страна на живота, има и такава, която все още изглежда застинала в средата на 20 век. И това се вижда от всички още при влизането в София.

Слънчев летен ден. Аз си търся работа, разбира се. Дипломата върши работа, но местожителството е проблем. Когато хората разберат, че не съм от София, са загрижени, че няма да успеят да ми плащат достатъчно, за да покривам елементарните си нужди, и някой хубав ден ще напусна изненадващо. Възрастта ми е за предпочитане обаче пред тази на жената, която чака след мен. А тя как ли се справя с парите? Очевидно зле. Веднага отбягвам обзелата ме тъга. Свикнала съм да прогонвам тъжните мисли. Но с тази специално ми е трудно. Няма работа за млади хора с квалификация. Ами ако се разболееш? Ако си на възраст и сам? За всеки е ясно, че ако нямаш близки, на които да разчиташ финансово, това е равносилно на смърт. Не само поради липса на средства, а и заради „спецификата“ на медицинските услуги у нас. Това ми напомня, че ми трябва личен лекар. Не се чувствам добре.

Ако се наложи, отивам при него и той проверява състоянието ми.
Ако трябва да се потърси спешна помощ, се чака с поне десетина тежки случаи – потрошени и умиращи. След което, ако си наистина зле и не ти минат болежките от чакането, ти предлагат да влезеш в болница. Това е единствения шанс да бъдеш прегледан – съмнително кога и колко качествено – от специалист. Много „ако“ станаха. С две думи – важи максимата – „Не умираш ли, не ме закачай, ако ще мреш – направи го бързо!“

Подобно отношение в собствената ми страна ме кара да се чувствам дискриминирана. Защо аз? Не зная.

„Дискриминация – ( от латински Discrimination – „правене на разлика“) към или спрямо даден човек или група е третирането или възприемането му на базата на класа, категория, раса, етнос, религиозна принадлежност, сексуална ориентация или нещо друго вместо спрямо неговите лични качества“. Може би в моя случай е заради „нещо друго“ ! А дали всъщност не се получава нещо като обратна реакция спрямо българина изобщо и ако е така, на какво се дължи?

„Обратна дискриминация, наричана още „позитивна“, е друга форма на проблемът, носеща същите или дори по-тежки негативи. Предприема се като противодействие срещу дискриминацията за групи, подложени по-рано на неравностойно отношение... Целта на позитивната дискриминация е да създаде социален комфорт, равни възможности за всички и компенсация на нанесените по-рано щети.“... Вероятно без сложното определение това би могло да се нарече чувство за вина? Все едно майка купува на детето си сладолед, защото го е наказала безпричинно. Значи проблемът с дискриминацията в България е съществен, така излиза.

Къде е грешката? У кого? Защо живеем такова нелепо ежедневие, без да можем да го променим? На ентусиастите, убедени, че всичко зависи от нас и от това да си хвърляме боклуците в кошчето, препоръчвам голяма чаша кафе за отрезвяване.

Тези въпроси са вече банални, съгласна съм с тези, които ще го кажат. Но и невъзможността да се живее нормално също стана банална. И докато привилегированите са далеч от тези реалности, обикновените хора ги борят ежедневно. В столицата група цигани преби до смърт момче, като според очевидци на мястото е имало две патрулни коли с полицаи по същото време, които не са направили нищо, а медицинският екип се е забавил с повече от четиридесет минути. Момчето почина. Има ли нужда от въпроси? Защо това напрежение нараства с годините? Ако подобно поведение изразява гореспоменатата „обратна дискриминация“ спрямо малцинствата, рискуваме да останем без население, докато се възстановят нанесените от нас щети.

Много показателно е и положението в университетите. Пълно е с чужденци, на които българинът финансира висшето образование, което е похвално. От лично наблюдение твърдя, че броят им започва да преобладава спрямо този на българите. Проблемът е друг: те или се толерират прекалено (за справка – чуждестранните студенти рядко ги късат на изпити), или, точно обратното – има ужасни случаи на насилие, побои, изобщо явна дискриминация над чужденци, без наличието на обективна причина и повод за това. Този отказ на приемането им, като част от цялото, говори вече за проблем. И моето мнение е, че той иде пак от разделението на базата свои-чужди, което с насилствените изяви вече надхвърля обикновеното чувство за самосъхранение и намирисва на комплекс. От това, че в собствената ти страна ти си слабият. Самото понятие „обратна дискриминация“ звучи нелогично. И на практика е такова. И е следствие от нечие (без)действие.

Човек неминуемо си задава въпроса – само ние ли сме държава на разликите? Естествено, че не. А и нали различията са нещо красиво! Ами защо тогава другите държави ни изглеждат по-цивилизовани? Загадка. Остава да чакаме...

* * *

Търсим продавач до 35 години
Дискриминирани сме, но не си знаем правата
Ден на кариерата за хората с увреждания или докоснати струни
Ежедневието на майките с колички и деца в София
Един мой ден в София