Говорехме с очите си

Завърших средното си образование на 17 г., тъй като бях от 6-годишните ученици и започнах работа във Велико Търново. Не пожелах да продължа образованието си, независимо че бях много добра ученичка.

Всеки петъчен ден от работната седмица аз пътувах към родния Еленски балкан. Живеех на квартира в града. Тогава, в онези далечни години в квартирите не беше позволено да се ползват много, много неща. Като готвене, пране, съвсем обикновени, но необходими в ежедневието... Та, тръгвайки в петък към семейството, особено през есента, когато навсякъде из града, освен впечатляващите багри, които преливаха из целия град, ухаеше на марината от почти всеки дом, за приготвянето на туршиите за зимата... а кой не обича печени пиперки!?, Аз нямах търпение да пристигна и майка да е приготвила от любимите ми гозби... Беше красиво във Велико Търново, беше уханно, но на мен ми беше самотно... Чувствах се най-щастлива в петък вечерта, когато вече се качвах в автобуса... Обикновено по това време на деня, в последния работен ден от седмицата пътуваха повече възрастни хора. Изморени, замислени, потънали в мислите си, в самотата си, споделени единствено от приглушената светлина на оскъдното осветление, което осигуряваше шофьорът. Аз също се чувствах изморена и сама, окриляна от мисълта, че скоро ще се прибера вкъщи. Обаче в един от тези петъчни дни до мен на седалката седна млад, симпатичен мъж, мургав, с брада... Интересен типаж. Усетих някакво въздействие, някаква топлина... Той се вгледа в мен и ми се усмихна... Аз кимнах с глава за нещо като поздрав. Оказа се, че той е глухоням... Но си говорихме през цялото пътуване без думи. Разбирахме се чрез жестове, мимики, говорехме с очите си... Той слизаше в междинен град, преди крайната спирка на автобуса. Оставаше докато отмина и държеше ръката си на стъклото, зад което стоях аз... И така – всеки петъчен ден... Чаках петъчните дни с нетърпение, не бях вече толкова самотна през есента, нито пък през зимата...

След време аз се омъжих... Родих две прекрасни дъщери, които са вече големи момичета. Вече не пътувах с автобуса в петък вечерта...

Изминаха много години от тогава, но споменът за топлината, която изпитвах от присъствието на този човек до мен на седалката, остава жив. И винаги, когато ме обзема носталгично и меланхолично настроение през есента, аз неизменно се връщам към усещането от моето моминство и от присъствието на моя глухоням спътник.

Участва в конкурса Есенно настроение в думи

Прочетете още:

• Есенни стихове
• Вишневочервената простота на всички истини
• Есента и аз
• Пловдивската есен
• Тази прекрасница
• Есента в мен
• Есенна мелодия
• Елегия за спомени
• Дюселдорфска есенна носталгия
• Хора с усмивки под ръка
• Есенни ритми
• Женско есенно настроение
• А ти разбираш ли есента?
• Моята малка сладка есен
• Малка есенна история в червено
• Есенна емоция
• Тяхната есен
• Случката с „бедното дете“
• Есенни сестри
• Есенни въпроси
• Да сме по-разбрани, по-сърдечни и позитивни тази есен
• Есента ме прегърна
• Красотата на листопада и красотата отвътре