Влюбена съм в есента, в нейната тиха меланхолия и сдържана печал. В откраднатото злато на слънчевите й дни... В дъждовете, разказващи за болката ... Ликът на есента... губещ се в мъглите на бледосивите й дни, в багрите на мъртвите листа. И този образ е толкова по-красив, колкото по-безплътен и неосезаем е. Алени ябълки, медена сладост на натежали гроздове, но и отлитащи птици, носталгия по отминалите горещи летни дни... И тя, дамата в златисто, ридае тихо и кротко. Може да плаче с дни, много печал е натрупала в сърцето си и много мъдрост, от която боли. Сълзите й парят и нашепват за нечия вина, но без да осъждат. Нежността й личи във всяко нейно докосване, във всеки полъх на вятъра, преобразяващ изгорелите от слънцето треви в танцуващи феи. Сивотата на загадъчните мъгли, които я обгръщат се оглежда в неизмеримо тъжните й очи. Ако се опиташ да я достигнеш, да зърнеш истинското й лице, ще усетиш непокорството на буен нрав и бури. Тя никога не разкрива тайните си докрай...
Родена съм през есента. И от нейната симфония от багри и звуци се научих, когато съм щастлива, когато се влюбвам или се разделям с някого, когато успявам или падам... без значение какво се случва около мен, научих се да обичам живота! :)
Участва в конкурса Есенно настроение в думи
Прочетете още: