IMG Investor Dnes Bloombergtv Bulgaria On Air Gol Tialoto Az-jenata Puls Teenproblem Automedia Imoti.net Rabota Az-deteto Blog Start Megavselena.bg Boec Posoka

Паяци, коали, кукабури, безкомпромисни държавни служители...

04.06.2012г. / 11 30ч.

Аз жената

Паяци, коали, кукабури, безкомпромисни държавни служители...

Преди три години на българския книжен пазар се появи един шеметен пътепис, посветен на Земята на дългия бял облак – Нова Зеландия: „На изток – в рая“ от авторката Изабела Шопова, която с лекота превзе сърцата на читателите с великолепния си език и чувство за хумор.

„На запад от рая“ не само ще разшири знанията ви по география, архитектура, антропология, зоология и кулинария. Чака ви уникално пътешествие в Австралия, изобилстващо от любопитни открития, загадъчни паякообразни, безкомпромисни държавни служители и най-вече тънък сарказъм.

През 2002 година Изабела Шопова поема за Нова Зеландия, по-късно се премества в Австралия, град Бризбън. Предизвикателствата на емиграцията отприщват склонността й да твори, впоследствие се раждат тези витални, остроумни четива, сякаш написани на един дъх.

Авторката скоро пристига в България, за да представи лично новата си книга – на 29 юни в София, а на 6 юли и в родния си град Варна.

Откъс:

Окланд ме изпраща подобаващо с лек дъждец. (Не случайно Нова Зеландия е Страната на дългия бял облак.) Пилотът не е от приказливите, но все пак успява да вметне в краткото си изказване две извинения за хладното време и кратките превалявания, които ни очакват в Голд Кост. За окландския дъжд не споменава нищо. Не разбирам! Всеки път като пристигам в Окланд, вали и никой не счита за необходимо да се извинява. В Австралия явно е различно. Хората се извиняват, ако времето не е слънчево. Хм, започва да ми харесва тази страна още преди да съм пристигнала.
Румен и Бояна нямат търпение да ми покажат всичко. И те ми се извиняват няколко пъти за хладното време. (Изобщо цялата тая работа с времето започва да става крайно подозрителна. Ако бяхме в Окланд, ден като този щеше да минава за прекрасно лято и всичко живо щеше да се е изсипало на плажа, в парка или край барбекютата, да се маже със слънцезащитни кремове и да се налива със студена бира. Озитата са едва ли не в траур, щото било облачно! Разглезени май ми се виждат.)
Програмата за деня включва няколко близки срещи от втори вид (без физически контакт). Представена съм първо на семейство гекони, които живеят у нас. Бояна ме предупреждава, че били много шумни, но моите първи впечатления са симпатични – срамежливи едни такива, бързо се шмугват зад комина на барбекюто.
Докато си припомням как се кара кола с ръчни скорости (как се предполага да обслужвам три педала с два крака, и като са сложили мигачите отляво, как преди завой да сменям скорости и да давам мигач едновременно, аз колко леви ръце имам??!!), се разхождаме из квартала и коала-паркa. Коалите не обичат шума, навалицата и градската суетня, лесно се стресират и поради това живеят далеч от хорските очи – вдън гори евкалиптови, някъде по високите клони на дърветата. За такива като мен, дето са примрели да видят коалка, има две в закрито помещение. Не е разрешено да ги пипаме, даже не е разрешено да говорим – коалите спят и не бива да ги тревожим. Налага се да се представям шепнешком и едностранно – другата страна сънува.
На излизане се запознавам мимоходом и с един от представителите на осмокраката раса. Паяжината е огромна и се вижда ясно на слънчевата светлина, което е донякъде успокояващо – не е много вероятно да връхлетя ненадейно върху нещо такова, без да го забележа. Затова пък стопанинът на паяжината е с размерите на дланта ми, което е ужасяващо, гърбо-мравко-полазващо, косите-изправящо и истерично-пищене-оправдаващо. Единствената причина да не се поддам на паниката е, че наоколо има много хора, вероятно местни. Не искам утре Бояна да иде на училище, да срещне най-сексапилния десетокласник на гимназията и той вместо да я покани на кино, да каже: „Ей, ти не беше ли вчера в коала-парка с онази лудата жена, дето пищеше истерично? Тя роднина ли ти е?“. Майчинският ми инстинкт надделява над ужаса и паниката и даже успявам да се престоря, че правя снимка на гнусника и паяжината му.
Денят е дълъг и ми предоставя още една възможност да се срещна с местен жител – нашият съсед. Всичкото ми любопитство и ентусиазъм се изпаряват, като откривам, че е южноафриканец от Окланд, току-що пристигнал, също като мен. Сърпрайз, сърпрайз! Е, друг път ще се запознавам с озита.
Докато стане време за вечеря и мога най-после да си легна, без да скандализирам семейството с твърде ранно оттегляне, по моя биологичен часовник, все още работещ на окландско време, съм била на крака близо 20 часа. Заспивам мигновено и безпаметно.
Съпругът и детето са съответно на работа и училище. И докато котките се занимават с професионално майсторско целодневно спане и спорадично шпиониране на семейство гущерчета в задния двор, аз се опознавам активно с местните пернати.
Дори за някой като мен, с дълга и цветиста история на взаимоотношения с птици (предимно в категорията антагонистично настроени), Австралия предлага разнообразие и изненади. И то какво разнообразие! Чукащите туита, кашлящите „песнопойци“ и вечно и шумно щапукащите по покривите новозеландски птици са като невинни палави деца в сравнение с тукашните си братовчеди.
Вече съм научила наизуст музикалната фраза от ноти, които птицата идиот не спира да повтаря под прозореца ми. Преди изгрев. В пет сутринта. Хубаво пее птичката, обаче има проблем с кратковременната памет. Колчем изпее шестнотието и спре да си поеме дъх и да ни даде възможност да дойдем на себе си след докосването до съвършенството, забравя, че вече го е изпяла, и след няколко мига неловко колебание: „Абе, аз пях ли го, или само си мислех да пея? Май пях... Или не, не, не съм пяла още. Я за всеки случай да взема да го изпея“. И започва пак отначало. С несъкрушим ентусиазъм. Май вече разбирам защо някои хора държат огнестрелно оръжие в спалните си.
В шест виртуозката започва да фалшиви. Току сбърка една от шестте ноти или пък млъкне насред музикалната фраза, или заповтаря първите две ноти като надраскана плоча (като дефектно сиди – за по-младите, дето не знаят какво е плоча), после изпее цялата мелодия, колкото да ни успокои, че не се е побъркала съвсем – знае си песента, ама така, забавлява се един вид с вариациите, джемсешън ни прави.
В шест и десет вече пия кафе. Муцьо закусва. Другите обитатели на къщата се опитват да са толерантни към нас, нали сме новодошли. А австралийците са явно много толерантни хора, щом музикалната птица все още не е изчезнал вид.
Освен откачалката с проблемната памет и склонност към джазови вариации, която, ако не друго, поне може да пее, има някакво неидентифицирано акустично недоразумение в махалата, което си въобразява, че ако имаш крила, значи си роден певец виртуоз. Достатъчно е да отвориш човка и да си напънеш гласните струни. Звукът, който се получава в неговия случай, е идентичен със зъбо-изтръпващото скърцане на ръждива, никога несмазвана люлка. В началото винаги започва малко срамежливо – все едно вятърът полюшва люлката и тя проскърцва сърцераздирателно, самотно и нещастно. После, окуражен от собствения си ентусиазъм, певецът се амбицира и утроява усилията си, така че целият квартал се разтриса от неистово скърцане. Обикновено се изявява рано сутрин, но не са изключение и дневните, и вечерните представления. Започва да ми се изяснява изумителното разнообразие от тапи за уши, предлагано в аптеките.
Друга възлюбима птичка ми е гарванът. Онзи черният, грозният, дето грачи „грозно, зловещо“ в Ботевото стихотворение, дето символизира беди, кланета, злини и мрачна орис в де що има визуално или словесно произведение на изкуството. Не и в Бризбън. Тук гарванът е вездесъщ и тривиален. При това – гигантски. Гарванският многоброй пляска зловещо с исполински черни криле от върха на уличните лампи, каца заплашително по покривите на къщите, крачи безстрашно по оградите, плаши котките, притеснява минувачите, но предимно, преобладаващо и най-вече – грачи. Смръзващо кръвта. Грозно и зловещо. В абсурден контраст с приказно синьото небе, яркото слънце и оптимистичния темперамент на озитата.
Добре поне, че нямаме в квартала кукабари! (По-известна като кукабура. Бел. уеб. ред.) Миналата година, като гостувахме на приятели в Бризбън, не мигнах цяла седмица от непрестанното им гръмогласно кискане и самодоволно хихикане и кудкудякане по нощите, сякаш триста вещици се бяха събрали на конференция с безплатно пиене и шведска маса. То беше смях, то беше кикот! Истински късметлии сме, че ги няма наоколо. Засега.
И за да не си помисли някой, че нещо недолюбвам птиците или пък, че нямам ухо за хубавата птича песен, има и такива песнопойци, дето всъщност е истинско удоволствие да ги слушаш. Още не съм ги виждала, защото все рано сутрин по тъмно пеят, но са многобройни. Много е трогателно едно пернато, дето издава същия ромонлив звук като бардучетата, които дядо ми купуваше едно време по селските панаири – писана стомничка, която напълваш наполовина с вода, после духаш в дупчицата на дръжката и се разнася мелодичен звук. Туй пък пиле издава същия звук, без да си помага с бардуче. Много е сладко!
Вече почти цяла седмица пребивавам на австралийска земя и не съм срещнала повече от дузина паяци (всичките от безопасно разстояние), една хлебарка (която Маца самоотвержено надъвка, олигави и прогони от нашия двор) и два черни бръмбара – препарирани, в натуралистичната колекция на коала-центъра.
След ужасните преживявания на Бояна (1. Гигантската хлебарка, лазеща по лицето й в посока север-североизток, която я събудила още първата нощ в австралийското й легло; 2. Оранжевият, огромен, безсъмнено силно отровен и ненаситно хищен паяк, под който минава всяка сутрин на автобусната спирка и който спуска паяжината си все по-ниско и по-ниско, явно преориентирайки се от лов на насекоми към лов на десетокласнички) и като ме знаят какъв съм карък, всички очакват с моето пристигане къщата да се напълни с отровни змии, гущери, пълчища паяци, хлебарки, крокодили, медузи и каквото там още отровно се въди тъдява. Даже като се разхождат с мен из парка, гледам ги, че спазват дистанция – все са една крачка встрани, та да имат време за реакция, когато аз се натъкна на смъртоносна фауна. Когато, не ако.
В Куинсланд живеят над 200 вида паяци, които официално се делят на смъртоносно отровни, силно отровни, слабо отровни и такива, чието ухапване е болезнено, но безобидно. Всички австралийски сайтове са пълни със снимки на най-често намираните по хорските къщи опасни видове. Защото е много важно, ако те ухапе паяк, да го идентифицираш, преди да идеш на лекар. Иначе ще трябва да ти натряскат противоотрови за всичките няколко десетки отровни гнусници. Ако пък не потърсиш медицинска помощ, симптомите на отравяне се разпростират в интригуващия диапазон от треска, парализа, гърчове, спиране на дишането и спиране на сърцето през обриви, възпаления, почервеняване, посиняване, почерняване, безчувственост, та до абсолютно безсимптоматична некроза и неспасяемо окапване на плътта. Названията и описанията на видовете изобилстват с екземпляри, които „скачат“, „плюят“, „хвърлят мрежи“, „дебнат в засада“, „плетат капани“ или направо „атакуват“, както и с „кръстоносци“, „вдовици“, „корсари“ и прочее умилителни наименования, от които ми се приисква неудържимо да си грабна още неразопакования куфар, да си купя еднопосочен билет до Нова Зеландия и веднага щом маорът митничар ме поздрави с „Добре дошла!“, да изгоря паспорта си още там на летището. За всеки случай.
Все пак съм безкрайно благодарна на съдбата и съпруга ми, че не ни замъкнаха да живеем в Сидни, където е естественият хабитат на най-отровния паяк на планетата – сидненският фуниеплетач. От семейството на тарантулите, лови птички и мишки. Не напада хора. Само ги хапе, ако го обезпокоят. За всеобщо облекчение този конкретен вид не скача, не плюе и не хвърля мрежи. Ако се почувства застрашен, се изправя на задните си членести нозе, сграбчва човешкия пръст с предните си такива и хапе, хапе, хапе многократно, като влива обилно смъртоносна отрова в кръвоносната система на жертвата. От десет години насам няма регистриран смъртен случай от ухапване на сидненски фуниеплетач най-вече поради създаването на надежден антидот. Да живее науката!
Австралийците (и особено сидничани) са много смели хора. Понякога се чудя дали ще ми стигне кураж да стана една от тях.
За да съжителстваме мирно с преждеописаните осмокраки, се налага да следваме елементарни правила в ежедневието си. Например не бъркаме самоуверено и слепешката в пощенската си кутия, както правехме в НЗ. Винаги поглеждаме първо вътре, изследваме всички тъмни ъгълчета и после внимателно, с два пръста, изваждаме пощата и дискретно прелистваме хартията, да се уверим, че помежду пликовете няма паяци. Като изхвърляме боклук в казана на двора, не бъркаме небрежно под ръба на капака, за да го отворим, а ползваме дръжките отгоре. С два пръста. Ако над пътеката в парка се е надвесила цъфнала клонка, не се юрваме под нея да се дивим на красотите й?, т. е. може и да се подивим, но само след като сме я сканирали набързо за паяжини, паяци и прочее. Не ходим навън боси, особено по тъмно. Не газим във високи треви. Не пускаме котките да скитат безконтролно. Оглеждаме внимателно прането, преди да го приберем и сгънем. Някои от нас си оглеждат внимателно и завивките, преди да се пъхнат в тях.
Ясно е, че при такъв строг режим на апартейд, сегрегация и сепаратизъм спрямо паяшкото общество няма никога да имам интересни срещи за разказване, затова в пристъп на приключенско лекомислие се втурвам днес на среща с опасностите. Обувам къси гащи и джапанки (за по-драматичен ефект) и се отправям на пешеходна разходка из квартала и околностите.
Много скоро се потвърждава слабото ми подозрение, че ходенето е най-сигурният начин да не срещнеш жива душа. Хората си се возят на автомобили, никой не се придвижва с примитивни методи от каменната ера. Затова пък времето е прекрасно, птичките пеят и аз упорствам с лова на приключения. Тарам-паджик, тарам-паджик, чипико-пътък, пътъко-чипик. Докато си зяпам скакалците в тревата и се любувам на единственото облаче в безукорно синьото небе, ето че съм излязла от жилищната зона и вече се шматкам безметежно по алейка в парка. Точно до магистралата. При нормални обстоятелства щях сигурно да се възмутя от автомобилния шум и прочее, но в конкретния случай автомобилите са неми и беззвучни като призраци. Надвиква ги някаква неописуема птича какофония от близките евкалиптови дървета. Оглушителна като ято разтревожени гларуси на рибарския кей, когато гемиите вадят рибата. Колкото и да се взирам сред листата, не виждам нито пъстроцветни папагали, нито пълчища гарвани, още по-малко гларуси. Само една черна найлонова торба виси от някакъв клон. Да се чудиш как се е озовала там. А, и още една по-нагоре. Още две, пет, десет. Боже! Хиляди грозни черни торби висят от всяко дърво около мен. Като отвратителни тумори по клоните. Как не съм ги забелязала по-рано?!
Източникът на непоносимия шум се разкрива, когато торбата разперва криле и отлита с припляскване. Те били птици! На яркосиния небесен фон над мен се очертава познатият символ на Готам Сити. ПРИЛЕПИ!!!! Всичките стотици, хиляди огромни черни неща, които висят докъдето поглед стига сред дърветата, са прилепи!!! И грачат! Ултразвук друг път! Тия тука си крещят и се надвикват в звуковия диапазон и си веят с крила, и се почесват. И са огромни! Не летящи мишчици, не летящи катерици, не даже летящи лисици, както им викат. Това, дето го видях отблизо, си беше добре развита (очевидно добре хранена) немска овчарка. С криле. И със зъби. Сигурна съм, че видях зъби. Тъкмо навреме, миг преди да припадна от ужас, си спомням, че австралийските прилепи се хранят предимно с плодове и насекоми. Нали?
Е, сега вече и Батман да ми слезе от евкалипт, или Дракула да се приземи театрално на пътеката, няма да се стресирам. Ама хич. Виж, ако някой австралиец се появи наоколо, силно ще се изненадам. Те явно старателно избягват Валенсия Парк. Сигурно си имат причина. Като примерна австралийка и аз обещавам повече да не ходя там. Честно!